По улицата се зададе човек със значка. Имаше широко, мургаво и скулесто лице. Очите му бяха малки и светло сиви.
Той ме изгледа сурово. Погледът му бе изучаващ и сериозен. Продължи и след малко спря. Забелязах, че ме гледа отново.
Когато накрая той тръгна, към мен се приближи строен млад човек.
— Не те познавам, приятел, но се пази. Оли Бардит ти е хвърлил око.
— Сторил ли съм нещо лошо?
— Т’ва е шерифът. Първо стреля, а после задава въпроси. Миналата седмица пречука един човек.
— Благодаря.
— Казвам се Кип. Завърти се в източната част и след т’ва, ако си разумен, се махай.
Непознатият си замина — тих млад мъж с интелигентни очи. Но явно беше прекалено припрян, за да се разберем.
За момент останах объркан, мислейки за случилото се. Най-после бях стигнал до град, а трябваше да се махам. Не бях направил нищо лошо, нито възнамерявах да наруша закона. Понякога законът е несправедлив, но той е необходим, защото има хора, които още не са се научили да живеят в обществото.
Разходих се по улицата и влязох в хотела. Салонът беше наполовина пълен, избрах си място и седнах.
След като си поръчах, взех един стар вестник и започнах да го прелиствам. Тъкмо стигнах до последната страница и чух глас.
— Извинете? Може ли да взема вестника?
Видях стройно, младо момиче, на не повече от четиринадесет години. Тя имаше прекрасни очи и мила усмивка. Скочих на крака, объркан.
— Да, мадам, разбира се. Аз току-що свърших.
— Това е вестникът на баща ми. Аз го забравих тук. Ако разбере, ще побеснее, защото не може без вестника си.
— Съжалявам, мадам. Не знаех.
Изведнъж усетих някой зад нас. Беше Оли Бардит. Гледаше ме злобно.
— Безпокои ли ви този, млада госпожице?
Гласът му беше дрезгав и заповеден. Имаше нещо почти брутално в поведението му. Това бе човек, който не само беше готов за свада, но и искаше да я предизвика. Момичето се засмя.
— О, не! Разбира се, не! Той просто ми даде вестника. Бях го забравила.
— Добре.
Той се обърна, изглеждайки ме злобно. Усетих, че устата ми пресъхва. В същото време бях бесен. Тя ме гледаше лъчезарно.
— Работа ли си търсиш? Баща ми има нужда от човек, който да се грижи за конете, да може да обяздва коне…
— Това ми харесва. Къде живеете?
— Аз съм Лиза Хетрик. Питай за мен.
След като тя вече си беше отишла, аз довърших вечерята си и започнах да обмислям случилите се неща. Може би беше вярно това, което Кип каза. Някои от стрелците търсеха свади, защото обичаха да убиват, други, защото искаха по този начин да предотвратят по-голяма кавга, а трети, защото репутацията им се градеше единствено на хората, които са пречукали. Но защо ли този идиот се беше захванал с мен? Може би, защото аз бях още момче, а носех карабина за мъж.
Все пак, аз не бях момче, според разбиранията на Дивия Запад. На седемнадесет години момчетата носят вече мъжки ботуши и мъжки отговорности.
Наистина, би било добре да се махна. Най-доброто беше да бъде да избегна неприятностите. Не се опитвах да доказвам нещо на някого…
Излязох на улицата и се огледах. Оли Бардит бе наблизо. Тръгнах към Олд Блу. Чух стъпките от ботушите му… грубия му глас.
— Ти, там! Не те ли знам?
Студените му очи ме заковаха неподвижен.
— Аз съм нов.
— Виждал съм те някъде.
— Не е така, господин Бардит. Аз съм само момче и съм живял по-голямата част от живота си в планините. Видели сте ме преди малко.
Качих се на коня и тръгнах. Но той не се отказваше.
— Чакай!
Погледнах към него. Бяхме събрали очите на цялата улица.
— Какво значи това? От къде ми знаеш името?
— Вашето име ми беше казано, както и това, че сте убил човек миналата седмица. Не се занимавайте с мен, Оли Бардит. Ако искате да убиете човек и тази седмица, опитайте с някой друг!
Препуснах…
— Какво ви води насам? Аз се казвам Франк Хетрик.
— Името ми е Тайлър. Търся Лиза.
— Лиза, тук е твоят „кавалер“.
— Татко, не бива да говориш такива неща. Просто му казах, че ще му дадеш работа.
— Обяздваш ли коне, Тайлър?
— Да, сър.
— Добре, започваш да работиш при мен.
Поканиха ме в къщата. За първи път от повече от година бях в къща. В гостната имаше етажерка с много книги. Започнах да ги разглеждам с интерес. Хетрик влезе.