— Четеш ли книги?
— Не, един мой приятел ми е говорил много за някои от тези автори.
След вечеря се поразговорихме. Аз им разказах всичко, без това, че бях убил индианци, без историята за мексиканците и инцидента с Макгери.
Щях да получавам четиридесет долара за месец, докато обяздя конете.
През първите дни Хетрик идваше да ме наблюдава как работя. Той имаше и още един работник, освен мен.
— Добре работиш, Рей… Но се пази от Оли, Лиза ми разказа…
— Няма нищо.
— Не, ти не знаеш. Той е убиец.
— Добре, сър, ще внимавам.
Кип ме посещаваше от време на време. Според него карабината ми беше остаряла. Съветваше ме да си купя „Колт“.
На следващата сутрин, като излязохме на двора, видяхме, че девет от конете бяха откраднати. Наоколо се виждаха пресни следи. Трябваше да преследваме крадците — аз и Хетрик. Кип пожела да дойде с нас.
Следите ни отведоха до рекичка. Крадците сигурно си бяха мислили, че след дълго яздене по тинеста почва, следите им щяха да се отмият и изчезнат. Но не беше точно така.
Следвахме дирите им неотклонно. След като бяха вървели няколко мили по реката, крадците се бяха насочили към голяма прерия. Все още имаше роса по тревата и за това трябваше да минем в тръс.
На четвъртия ден „нашите хора“ започнаха да се движат по-бавно.
По едно време усетихме мирис на дим. Слязохме от конете и започнахме да се приближаваме безшумно. Но тъй като бяхме съвсем близко, едно пръхтене на кон ни издаде. Не ни оставаше нищо друго, освен да отидем при тях.
Те бяха четирима, а ние трима. Единият от тях имаше продълговато лице и дълга къдрава коса. Сивите му панталони имаха ресни и бяха набутани в ботушите му. Спътниците му не правеха някакво особено впечатление.
Обърнах се към „Продълговатото Лице“.
— Мисля, че тези коне не са ваши.
— Така ли мислиш?
— Да, тези коне принадлежат на Хетрик, господинът до мен. Аз съм ги обяздвал и ги познавам много добре. Ние ще си ги вземем.
„Продълговатото Лице“ се ухили, разкривайки ни липсата на няколко зъба.
— Нима? Вие сте доста далеч от града. Ние сме повече от вас. Това означава, че конете остават при нас.
Усещах как отново се въвличам в нещо. Но нямах друг избор — явно аз трябваше да разреша спора. Хетрик имаше жена и дъщеря, и въпреки че би се борил рамо до рамо с мен, не би бил особено полезен, пък и аз не исках да го въвличам. Имах шанс, ако съумеех да използвам това, че бях добър стрелец.
Изведнъж насочих карабината си към „Продълговатото Лице“ и изсъсках.
— А това означава, че ние си вземаме конете. И, ако се пресегнеш към оръжието си, ще те застрелям.
Никога не бях говорил на човек по този начин. Не знам и как бях събрал кураж да се държа така. Може би беше важен и споменът как Логан ме беше спасил от Макгери с хладнокръвието си.
Целият бях на нокти. Вече нямаше връщане назад. Пък и конете бяха наши и трябваше да си ги вземем. Нима можеше да се наричаме прерийни мъже, ако се бяхме оставили да ни задигнат конете! Обърнах се към спътниците си.
— Господин Хетрик, вие с Кип вземете конете.
„Продълговатото Лице“ побесня.
— По дяволите!
И той, и аз, престъпвахме нервно от крак на крак. Не знам дали ми се стори или не, но „Продълговатото Лице“ се помръдна и аз го застрелях. Почти беше успял да извади оръжието си…
Другарите на „Продълговатото Лице“ стояха като вкаменени. Не можеха дори да се помръднат.
Кип се запъти за конете, а Хетрик настоя да обезоръжим крадците. Единият от тях се обърна към мен.
— Рей? Никога не бях чувал това име. Знаеш ли кого уби?
— Аз убих един крадец на коне.
— Ти уби Райс Уилър — стрелеца на Панхандъл.
— Да си беше стоял в Панхандъл.
Шеста глава
Връщахме се около два дни. Кип беше много развълнуван.
— Оли ще позеленее като разбере кого си пречукал.
Хетрик се ядоса.
— Ти няма да му казваш, да не си обелил и дума за това.
— Защо не?
— Защото ще се „захване“ с момчето.
Кип се съгласи с неохота, но едва след като казах, че нямам желание да градя репутация на стрелец.
По време на пътя мислих. Бях убил още един човек… Преди време Логан ми беше спасил живота, иначе сега и аз щях…
Лиза излезе да ни посрещне. Беше много развълнувана.