— Не играя карти, но ако си намериш с кого да играеш, би ми било приятно да гледам.
— Ела тогава.
Когато тръгнахме, забелязах Хикок и мъжете до него да ни проследяват с поглед и да се усмихват, учудени. Те сигурно си мислеха, че аз щях сега да науча един от уроците на Дивия Запад.
Играеха петима души. Единият изглежда беше ловец на бизони. За другите… не можех да преценя. И така, седнах край тях.
Но, в крайна сметка, ме въвлякоха. Започнах да играя. Първо ми пускаха малки печалби. Успявах да удвоя заложените в началото пари.
Играех разсеяно. Ловецът на бизони се казваше Били Ог. Огледах добре и останалите.
На петата игра бях прецакан и загубих. Разбрах, че трябва да съм концентриран и внимателен. Заиграх умело, и в крайна сметка си спечелих седемдесет долара.
Играхме около два часа. Бях целият на нокти и премислях всеки ход. Излязох с цели четиристотин долара пред останалите. Уудс, този, който ме бе навил да играя с примамливи думички като „приятелска игра“, беше разярен.
Точно тогава реших, че това беше достатъчно. Исках точно сега, преди да съм загубил спечеленото, да спра. Дръпнах стола си.
— Отивам да спя.
Уудс скочи.
— Не можеш да спреш сега. Ти си ни гепил парите.
— Не стана така, както го беше планирал, нали?
Уудс почервеня до ушите, а един друг от играчите бе посегнал към пояса си. Бях видял оръжието му под покривката отпреди цял час. Само след миг моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36, бе насочена към тях. Обърнах се към Ог и приятеля му.
— Ти си си проиграл парите, и вие — също.
Уудс не можеше да се успокои.
— Мамка му!
— Стой мирен, че ще те застрелям като куче! Не ме принуждавай.
Ог и още един събраха парите. Ог светкавично измъкна карабината си.
— Хайде, Тайлър.
Ог и приятеля му се бяха набутали да плащат най-много.
Ние тримата излязохме. Подхвърлиха ми двеста долара, но аз отказах, казвайки, че няма да взема трохите от тяхната маса.
Ог погледна скептично към моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36.
— Стреля ли т’ва чудо? Мисля, че вече не ги произвеждат.
— Стреля.
Приятелят му, на име Кийлър, каза изведнъж:
— Ти си Рей Тайлър — стрелеца на Колорадо.
— От Колорадо съм.
— Ти си убил Райс Уилър?
— Той открадна коне от шефа ми.
Били Ог ме огледа замислено.
— Мм. Доста интересно. Хикок каза вчера, че си стрелец. Каза, че го четял в теб.
— Ти трябва да дойдеш при момчетата, Рей. Уайът Ърп е в града.
— Отивам в Ню Орлиънс.
На следващата сутрин станах, изкъпах се, избръснах се и започнах да опаковам багажа си. Чух чукане на вратата. Отворих и видях човек с кутия в ръцете си и нова карабина — 0,44, марка Хенри.
Пушката беше страхотна. В кутията имаше два първокласни револвера Смит & Уесън Рашънс, дефицитна стока по това време.
Отзад бяха Ог и Кийлър.
— Подарък от нас. Ти вчера ни спести пари на покера. Това е подарък.
Бях на път за Ню Орлиънс. От време на време поглеждах със съжаление към моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36, вече опакована в багажа — толкова време бях с това оръжие…
Пътувах около две седмици.
Ню Орлиънс беше жив град. Хареса ми там, но Западът беше моята родина и чувствах някаква дълбока тъга в душата си. Но дори и там… никъде по света нямах свое местенце, местенце, което да наричам свой дом. Освен това не спирах да мисля за Лиза. Вече трябваше да е на шестнадесет. Мисълта, че тя можеше да се омъжи за друг ме хвърляше в паника и страх, сякаш изгубвах нещо, от което се нуждаех.
Накрая реших да си тръгна и от Ню Орлиънс. Междувременно се отбих в комарджийския „ад“, наречен там Уулф Трап. Но вътре видях Уудс и един от местните бабанки — Крис Лили. Реших да не се забърквам в неприятности и излязох.
На връщане, вървейки по една тъмна улица, аз чух някой да тича зад мен. Влязох в една порта и изчаках.
Не видях никого. Но все пак, бях чул тези стъпки. Съобразих, че около мястото, където се чуха стъпките, една тясна уличка пресичаше улицата, по която вървях. Явно трябваше да насоча вниманието си към малката уличка.
Тръгнах внимателно натам. Градът бе нов за мен, но уличното дебнене беше едно и също навсякъде. Свит в тъмнината на една порта, аз зачаках, наблюдавайки мястото на пресичане на улиците.
След няколко минути видях Крис Лили да върви към „моята“ улица и да се взира в тъмнината. Естествено, не видя нищо.