— Злато? Сър, ако искаш да купиш крави за злато, няма нужда да ходиш другаде. В Сан Антонио плащат по десет долара за глава. Аз…
— Да, разбирам. Поема се риск при ходенето до Канзас. Трябва да се наемат ездачи, да се мисли за храна — има си големи разходи.
— Бих ти продал няколко животни, дори и за пари в брой — рече стопанинът.
— Давам ти пет долара за глава.
— Ти си луд.
— Добре, тогава няма да купя от теб.
Той ме погледна с убеждаващ поглед.
— Добре де, бихме могли да се спазарим за осем.
— Не, трябва да тръгвам. Благодаря за гостоприемството.
Той сложи ръка на седлото ми.
— Стой, виж…
След половин час вече бяхме стигнали до компромис. Купих сто крави за по седем долара. Неговите хора се задължаваха да ги докарат до моя керван. Едно съседско момченце ми се примоли да го взема до Сан Антонио, за да види тези земи. Обещах му десет долара, за да ми помага по пътя.
Прекрасно ми беше да имам усещането, че тези животни бяха мои. Щях да ги продам на висока цена, независимо дали в Сан Антонио или Канзас.
Уилям Дж. Бенет чакаше на площада в Увалд, когато пристигнахме с Уилсън. Уилсън се доближи до мен.
— Райън Тайлър, успех!
Бенет изтръска цигарата си.
— Радвам се да се запозная с теб. Имаш ли крави?
— Сто.
— Ще ги купя.
По същия начин можех да продавам крави отново и отново. Само трябваше да се върна за още стотина и да използвам главата си. Щях да натрупам състояние, ако се захванех сериозно с тая работа. Но пътят към Канзас беше в северна посока, т.е. по-близо до Колорадо.
Бенет отсече:
— Десет долара за крава. Приеми или се отказвай.
— Не, аз не искам да продавам, тогава. Че к’ва ще ми е печалбата? Знам една долинка край Колорадо — точно т’ва, което търся, но ми трябват пари. Може би, ако ги продам в Канзас, ще ги набавя.
— Имаш ли пари в себе си?
— Само няколкостотин долара.
— Искаш да купиш още крави?
— Да, сър.
— Добре, Тайлър, вземи това злато на стойност хиляда долара. Купи крави и за мен. Ще тръгнем до пети.
Възседнах жребеца си. Тогава Бенет каза достатъчно силно, за да го чуя.
— Ти си убил Райс Уилър?
За момент останах неподвижен на седлото. Кимнах.
— Познавах го. Той пречука моя съдружник при Червената Река преди четири години.
Тръгнах. Беше ми приятно как натежаваше златото. Но най-хубавото беше усещането, че някой ми се доверяваше и дори ми даваше пари в аванс, разчитайки, че ще купя крави и за него. Бях поласкан от това, че Бенет вярваше, че ще му купя хубави животни.
Яздех из диви и самотни земи, и почти нямаше храсталаци. Тук-таме попадах на някое ранчо, но в по-малките нямаше почти никакви крави. Времето започна да се разваля.
След залез-слънце имаше малки превалявания, а дъждовните облаци ставаха все по-плътни и по-плътни.
Това беше сурова страна. Всеки ден срещах ездачи и всички те имаха измъчен вид. Повечето от тях бяха планинари.
Задуха силен вятър, който разпръскваше дъждовните капки. Започнах да мисля, къде да се скрия и точно тогава пред мен се появиха очертанията на една масивна сграда.
Добре, че се озовах пред тази постройка, защото почна да вали и да трещи. Пришпорих сивия си жребец и не след дълго бях вече съвсем близо до къщата. Там бе по-тихо — местенцето беше скътано. А иначе, бурята се разрастваше. Около къщата имаше заслон за няколко коня. Там завързах моя жребец и се отправих към сградата.
Кепенците бяха пуснати. През тях се виждаше светлина. И така, почуках на вратата. Не последва нищо.
Дъждът ме мокреше, тъй като нямаше навес. Почуках пак, вече се канех и да извикам, когато дочух гласове от вътре. Обади се мъж.
— Или плати сега или вземаме животните.
Ядосан женски глас отвърна.
— Нямате право! Трябваше да ви се плати, ако животните бъдат продадени.
Дъждът удряше по покрива. Колебаех се какво да правя, но този разговор привличаше вниманието ми. Ставаше въпрос за крави — бизнесът, с който и аз се занимавах.
— Променихме мнението си.
Имаше нещо грубо и гадно в гласа на мъжа — глас на мъж, говорещ на жена, без с нея да има някой, който да я защити.
— Тогава аз просто ще намеря някой, на когото да продам животните и след това ще ви платя.