— Сигурен съм, че общинарите няма да играят с теб.
— Няма да имат друг избор.
— Ах ти, гадно копеле… — избухна най-после Билингс.
Точно тогава му натресох един и моят удар отряза думите му. Преди да успее да седне го ударих повторно. Той не очакваше това. Защото стрелците рядко използваха ръцете си, особено срещу такива едри мъже. Превъзхождаше ме най-малко с тридесет килограма.
Вторият ми удар го изпрати пред тезгяха на бара, след което го сритах в коляното. Тогава той се просна на пода с лице върху праха. Доближих ръката си към него и той я сграбчи с двете си ръце, както и очаквах. Точно тогава му нанесох изненадващо силно късо дясно кроше. Под удара кожата се разцепи, все едно че бях ударил с нож. Кръвта му взе да шурти. Тогава пристъпих към него и му помогнах да се изправи. Ръката му посегна към оръжието, но нечий глас го спря.
— Безсмислено е, Бен. Това е Райън Тайлър.
Той привидно се успокои. Изглеждаше истински спокоен. Това ме обезпокои. Този човек можеше да се контролира. Той ме мразеше. Искаше да съм мъртъв, но се контролираше и не показваше емоциите си. Аз се провикнах твърдо.
— Работата да бъде свършена!
Бен Билингс се опита да говори с мен.
— Билингс, няма време за приказки. Имаш работа.
Наоколо гъмжеше от зяпачи. Бен Билингс беше босът в града. Той беше големият бос. Бил е поръчвал еди-кой си да бъде набит или дори убиван.
Пред очите на насъбралото се множество, същият този Бен извади трупа на Джон Ленг и започна да мие пода. На улицата имаше триста-четиристотин души.
Целта на всичко това бе да се покаже на жителите на Алта, че Бен Билингс не беше толкова „велик“ за колкото го мислеха, да им се покаже, че вече имаше нова система на взаимоотношения.
Започна и копането на гроб — груба и тежка работа. Земята беше замръзнала. Трябваха му два дена и две нощи, за да го изкопае. Давах му почивки за сън и ядене.
Вече всички в града знаеха кой е новият шериф. Аз не се спирах на едно място — постоянно ходех по улиците, оглеждах игралните домове. Открих забранена игра в заведението на Билингс — натрошихме я на парченца с Мустанг, пред очите на всички.
Веднъж се засякох с Кей Новак. Той вече ме гледаше с други очи. По един начин човек гледа на едно младо момче, а по съвсем друг начин — стрелец, може би по-бърз и от самия него. Той ме мразеше. Също беше стрелец.
— Имаш ли кон? — попитах го хладнокръвно.
— Да.
— Качвай се на него или го продай и хващай някой влак. Играта свърши вече за теб. Не прави усложнения, защото ще ти взема оръжието и ще се наложи сам да си изкопаеш гроба.
Новак ме гледаше. Лицето му беше по-бяло, отколкото бих си представил, че може да бъде лицето на човек. Появиха се капчици пот по горната му устна. Той стана и излезе бързо…
Не спирах да мисля за Лиза, но не чувахме нищо за нея.
Една вечер един мъж, клатушкайки се, залитна към мен. Веднага разбрах, че не беше пиян, а се преструваше.
— Чух, че търсиш момиче на име Лиза Хетрик. Провери при Билингс…
Аз го сграбчих.
— Тя там ли е?
— Казах ти само да провериш. Нищо повече. При Билингс, там горе в каньона, има виличка…
Тринадесета глава
Това се намираше на около шест мили — на едно ветровито планинско място. Жребецът ми беше чудесен, дори страшният студ не можеше да го сломи.
Тръгнах през нощта. Обичах мъждукането на безброй звезди по небето. Обичах и снежинките. Само че, не можех да мисля за тези неща — мислех за Лиза. Внимавах конят ми да не се запотява, защото в този студ това би било пагубно.
Наближих мястото. Видях светлинка пред мен. За по-сигурно се шмугнах сред дърветата. Придържах жребеца съвсем близо до себе си. Светлината идваше от един прозорец, през който се виждаше жена, обърната с гръб към мен. Тя беше млада и косата й беше с естествения си цвят.
Всичко изглеждаше съвсем спокойно, но когато човек живее живот като моя, той винаги е в очакване… И е винаги нащрек. Не ми хареса прозореца — според мен би трябвало да има повече скреж по него, сякаш някой го бе почиствал. Сякаш някой се беше погрижил човек, идващ отнякъде, да види точно това, което „трябваше да се види“. Разходих се наоколо. Имаше прозорец и от северната страна. Имаше два пръста лед по него. Продължих разсъжденията си. Човек, идващ откъм пътя, би приближил вратата спокоен — нали вътре има само едно момиче.
Отидох да разгледам внимателно конюшнята. Там имаше два коня, но това не значеше нищо, тъй като наблизо се виждаше и голяма шейна за два коня. Имаше амуниции, но нямаше никаква влага по животните и никакъв сняг в конюшнята. Нямаше пресни следи нито около конюшнята, нито около къщата. Но шестото чувство ми подсказваше защо е всичко това.