Четиринадесета глава
На сутринта излязохме, готови за всякакви изненади. Ако Мустанг наистина бе видял Олд Блу, то Лиза със сигурност бе наблизо — тя не би изоставила коня, ако поне малко й бяха мили спомените за мен…
— Рей, който и да е този Т. Дж. Фарис, той те знае. Със сигурност той знае много за теб. Той може би знае за теб и неща, които аз още не знам.
— Защо мислиш така?
— Ще видиш! Ще видиш, че той е проучил и майчиното ти мляко, за да се докопа до нещо, с което да те сплаши.
Мустанг беше проницателен и умът му сечеше като бръснач — бях се убеждавал неведнъж в това. Той беше видял Олд Блу около едно забутано ранчо. То беше в хълмовете около града. Изглеждаше спретнато. Мустанг беше огледал това място още вчера. Дори бе говорил със съдържателя. Дали това не беше капан? Със сигурност Олд Блу беше там, поне според Мустанг.
И наистина! Видях си кончето! След толкова време… Така се развълнувах, че бях като парализиран. Олд Блу може би беше вече поне четиринадесетгодишен. Не ми пукаше от нищо. Не ме интересуваше капан ли беше или не… Скочих от коня и хукнах към оградата.
— Блуу, старият ми Олд Блу!
Да си призная — просълзих се. Пред Мустанг. Може би точно в този миг нечие оръжие бе насочено към мен. Но това беше Олд Блу, конят, който беше прекосил с мен толкова земи… конят, който беше на татко, конят, който ме заведе при Лиза.
Олд Блу ме позна. Тези, които казват, че конете не помнят, дълбоко се лъжат. Той ме помнеше. Аз се пресегнах през оградата и обгърнах врата му. Той запръхтя щастливо.
— Къде е тя, Блу? Къде е Лиза?
И ако можеше да говори, той би ми казал. Сигурен съм. Ех, да можеше да говори… А дали не можеше?
Към нас се приближи един висок възрастен човек със сива коса. Аз трепнах — това сякаш беше Хетрик. Не, бях се припознал.
— Конят те познава, нали?
— Да, ние сме преживели заедно какво ли не…
— Да, така ми беше казано.
— Какво? Казано? От Лиза? Къде е тя?
— Не, аз не знам. Казах на вашия приятел, че конят просто беше доведен тук. Един човек го доведе. Аз познавах коня, защото го бях виждал с момичето. Тя казваше, че ще се грижи винаги за него. Човекът, който е с нея, каза да се грижа добре за коня. Каза още, че един ден ти ще дойдеш да го потърсиш.
— Какво? Какво?
— Така каза той. Назова те по име. Каза буквално, че Рей Тайлър ще дойде тук. Каза, че ако го искаш все още, конят е твой. Инак ми е наредено да се грижа тук за него докато умре.
Каква каша! Това беше толкова странно. Какъв ще е бил този човек, когото би го било грижа за моя стар кон. А дали не го правеше заради Лиза? Почувствах се лошо. Може би той бе влюбен в нея и тя в него. Защо ли някакъв си мъж ще го е грижа за моя кон? Може би това да нямаше връзка с Т. Дж. Фарис. Може би просто той се бе влюбил в Лиза. Може би Лиза беше щастлива с него сега. Може би вече имаха хубав дом и аз си губех времето. Както и времето на Мустанг.
— Как изглеждаше този човек?
— Беше тих мъж. Каза още, че шефът искал коня да остане тук.
— Неговият шеф?
Това, може би беше още една следа, която водеше до никъде. Кой е бил този шеф?
— Не си каза името. Преди това не съм го виждал. Даде ми сто долара и ми каза да се грижа за коня. Аз обичам конете. Пък и кой не би харесал Олд Блу.
Мислите ми се раздвояваха. От една страна — човек, който отделя такова внимание на чужд кон, не би се отнасял лошо към жена. Но точно това ме и безпокоеше. Може би Лиза имаше нужда точно от такъв мъж. Дали не се бе влюбила в него? Да, Мустанг бе прав — аз наистина бях дяволски влюбен в нея.
Но една мисъл мътеше съзнанието ми. Защо, по дяволите, Билингс криеше връзката си с Лиза? След като знаеше, че разберях ли къде е тя, бих изчезнал да я търся и бих го „оставил на мира“.
Нищо, нищо ново — цели два месеца… И в деня, когато отново чух за нея, убих осмия си човек.
Това се случи, когато един ден един негодник се опита да направи „пладнешки грабеж“ в салона на Билингс. И той направо го направи. Докато си оседлавах коня, чух трясък. Вратата се блъсна и от салона излезе човек със сак в ръката си. Носеше карабина в другата си ръка. На улицата го чакаше кон. Бандитът се втурна към него. Извиках му. За миг той спря. Обърна се и миг преди да стреля по мен, аз го пронизах с револвера си. Той успя да натисне спусъка, но вече изгубил контрол над себе си. Куршумът изсвистя над главата ми. Когато отидох при него, той беше много зле. Бях прострелял дробовете му — като издишаше, плюеше кръв.