Насочих се към един сух каньон. Чакаше ме дълъг път, затова оставих коня сам да избира скоростта. Беше горещо. По тези места нямаше бризове. Потях се, очите ми едвам понасяха блясъците на слънцето. Единствените звуци, които се чуваха, бяха тези от копитата на коня ми и от скърцането на седлото. Или някое откъртено камъче…
Мустанг би разбрал, че ме няма чак следобед. Не бе трудно да се сети къде бях тръгнал. Би си дал сметка, че съм доста далеч, за да ме настига. Не исках да излагам живота му на риск…
Надали гангстерите ме познаваха. Ако имах шанс, щях да се вмъкна при тях, приличащ на престъпник.
След тридневно изтощително пътуване, лицето ми беше прашно и брадясало, а дрехите ми измачкани и мръсни. Бях като истински бандит.
Наоколо имаше само скали — зъбери се редуваха с безкрайни варовични маси — розови, бели и сиви. Вятърът и дъждът бяха моделирали тези масиви хилядолетия. Огромни, стърчащи върхове сякаш се забиваха в небето, напомнящи необуздани пламъци. Яздех по дълги коридори, образувани от каньоните. Ехото от копитата на коня ми отекваше в огромните стени, които ту се приближаваха, ту се раздалечаваха.
Изведнъж каньонът се изви на североизток. Неочаквано попаднах на поточе, където напоих жребеца си и го оставих да си почине. Вече беше късно следобед. Беше много горещо и аз се чувствах ужасно изморен. Сякаш нямаше абсолютно нищо и абсолютно никой в тази безкрайна, забравена от бога пустиня. Изтегнах се да си почина, сложил шапката си на очите.
Събудих се внезапно. Бях усетил, че конят е неспокоен. За части от секундата бях на крака. Лявата ми ръка притисна ноздрите на коня. Той разбра, че съм забелязал опасността, и че трябва да бъде тих.
Дочух гласове. Хората бяха надалеч, въпреки че гласовете им се чуваха сякаш от два метра. Позицията ми беше добра — те нямаше как да ме видят или чуят. Спокойно приготвих оръжията си. Всичко беше наред. Взех шапката си и се насочих към удобно за наблюдаване място. Не чух нищо повече. Явно, който беше говорил, беше спрял. Но не след дълго аз дочух конски копита. Видях ги.
Не познавах нито един от мъжете. Единият носеше черен потник и тъмно червена разгърната риза. Беше висок и мършав, а излъчването му беше неприятно. Другият беше рус и съдейки по начина, по който беше оседлал коня си, правех заключението, че идваше от Тексас. Мъжете не спираха да яздят. Дочух да наричат единия Бронк. Явно това беше бандата на Лесли.
Аз се изнесох още напред, за да мога да ги наблюдавам по-добре. Вече се смрачаваше, но явно ми се отдаваше шанс да намеря бързо и безпроблемно гангстерското свърталище в Рууст. Приблизително по същото време бях и чут от мъжете.
Бронк Лесли имаше белег над едното око. Очите му бяха най-черните очи, които бях виждал някога през живота си. Лицето му беше набито и източено надолу. Физиономията му издаваше нервност и експанзивност. Той се обърна с груб глас към мен.
— Накъде си тръгнал?
— Към Рууст. Може би вие, момчета, ще ми помогнете да стигна до там.
Червеният запита:
— За какво ти е притрябвало да ходиш там?
Усещах, че една неточно казана дума би предизвикала хора като тези да ме застрелят, без да се поколебаят. Знаех, че те не се шегуваха.
Ухилих се.
— Къде другаде му остава да отиде на човек в тази гадна държава?
Червеният ме заоглежда замислено. Явно не му убягваше от погледа, че конят ми не беше с кравешко телосложение. Бронк ме попита:
— Познавам ли те отнякъде?
— Да пукна, ако зная. Аз не съм тукашен. Имах проблеми в Лийдвил и реших да тръгна насам.
Казаното от мен звучеше правдоподобно, защото знаех, че наскоро са избягали маса престъпници от затвора в Лийдвил.
— Да, сигурно не те познавам.
Лесли се взираше в мен. Не му харесвах. Гледаше ме подозрително. Бронк Лесли изглеждаше предпазлив човек. Явно беше решил да не предприема нищо, защото ако не бях гангстер и ако се измъкнех от тях, очевидно нямах никакви шансове в Рууст.
— Аз съм Червения. Това е Бронк Лесли.
— Аз съм Кок Райън — излъгах самоуверено.
Яздихме дълго, без да обелваме и дума. По едно време аз се обадих.
— Гладен съм. Ще вечеряме ли заедно?
— По-късно.
Яздихме, яздихме… Страхотно обичах да яздя. Това беше нещо много приятно. Само че вече бях попаднал сред хора, пък и тепърва щяха да се роят около мен такива хора, които биха ме убили веднага, щом разберяха кой съм. Тук вече нямаше никакво правосъдие. Тук никой враг на престъпниците не можеше да остане жив.