Тук царят беше Еш Мило — човекът, когото търсех.
Всяка крачка ме приближаваше все по-близо и по-близо до смъртта. И все по-близо и по-близо до Лиза… И все по-близо и по-близо до решението! В края на краищата — ако оцелеех, щях да бъда свободен.
— Знаеш ли човек на име Раскин?
Бронк ми хвърли изпитателен поглед. Бях подхванал разговора така, целейки да го докарам в крайна сметка до Еш Мило, но без те да ме разберат. Според слуховете Еш Мило е имал проблеми точно с Раскин. Пък аз бях чувал, че Раскин бил от там, откъдето бях казал, че съм.
— Твой приятел?
— Ами… Аз…
— Мъртъв е. Сдърпаха се с Еш Мило за едно момиче. А Еш Мило е такъв стрелец, какъвто няма никъде по света.
Дали щях да имам шанс? Дали Еш Мило не бе по-добър стрелец от мен? По пътя чух много неща за Еш Мило. Лесли не беше словоохотлив, но само когато не се говореше за Еш Мило.
— И той стреля така бързо! Някой път ще убие по погрешка.
Бях чувал такива думи преди. За това ме бе предупреждавал Логан. Той казваше: „Ти си бърз, синко, но ти стреляш толкова бързо, че някой ден ще убиеш погрешно човек“.
Той казваше още: „Стрелците стават по-слаби като остаряват“.
Аз пак насочих разговора към Еш Мило.
— Как би живяла жена по тия места? Направо се чудя.
— Хм, Еш Мило е много красив. И си има приказката с жените. Мисля, обаче, че сега тя би си тръгнала, ако можеше да избира. Но не знам как ще свърши всичко това. Сякаш още няма нищо между тях. Еш Мило се опитва да я спечели почтено. Не знам защо ли се излага така.
Червеният добави:
— Тя е много готина. И сладка.
Навлязохме в тъмен участък — като в рог. Дочу се шум. Лесли скочи от коня.
— Тук сме трима мъже.
— Кои?
Не се разбираше от къде идваше гласът.
— Аз съм Лесли, Джим. С мен е Червеният и един нов — Кок Райън.
— Минавайте. И ако новият не е окей, няма да излезе никога от тук.
Яздехме около четвърт миля още и най-накрая…
— Това пред нас е Рууст, Кок. Не е нещо кой знае к’во, но е нещо като наш дом, наша територия. Нито кметове, нито шерифи някога са виждали т’ва място.
Седемнадесета глава
Бях страхотно уморен. Но нямах право да бъда — трябваше да съм нащрек. Нямах идея кога щях да видя Еш Мило, но се надявах да не е тази вечер.
Постоянно мислех и мислех за това, което ми бе казал Мустанг. Това, че Еш Мило ме познаваше. Не можех да си спомня. Но едно беше ясно — видеше ли ме Еш Мило, нямаше повече да мога да бъда Кок Райън. Щях да стана отново Рей Тайлър и може би… да умра.
Бях в Рууст след толкова път. За да стигна до Лиза. А тя просто можеше и да не е тук сега. Глупак ли бях или луд? Просто бях тук.
Първо оставихме конете в една конюшня. Тук аз видях едни от най-добрите коне, които някога бях виждал. Тези „господа“ не можеха да яздят случайни коне.
Лесли ни поведе към дълга сграда със светещи прозорци. Вътре трима мъже пиеха кафе. Друг пък ядеше. Той имаше кървава превръзка на ръката. Те всички погледнаха към мен, но никой не продума. Затова пък Лесли се намеси.
— Кок Райън, от градчето Натион.
Но и тези думи бяха последвани от мълчание. Един негър излезе от кухнята, носейки месо и картофи за нас. Снимката на този чернокож грамаден мъж висеше в офиса ми в Алта. Издирваше се за убийство.
На масата имаше кана с кафе. Сипах на Лесли и на Червения.
Мъжът с раната ме загледа.
— Какво знаеш ти, бе? Джентълмен!
Аз се ухилих.
— Нищо. Тези мъже знаят и могат повече. Затова им сипвам.
Той се захили. Явно се бях държал както трябва. Към нас се доближи грамаден човек с разгърната риза.
— Аз също съм от Натион. Къде живееш там?
Ето, проучването започна. Да имах късмет да ги лъжа… Но аз имах какво да им отговоря. Работата в Алта ми даваше информация за всичко из страната.
— В Кимарон.
Когато свършихме, излязохме да спим навън. Никой от нас нямаше желание да спи вътре. Особено аз. Не знам защо, но се чувствах като уловен в капан. Усещах, че те не ми вярваха въобще. Бях обезпокоен. А си мислех, че не се бях издавал досега. От друга страна аз бях нов, а те просто винаги трябваше да бъдат внимателни и предпазливи. Не знам…