На следващия ден се шляех насам-натам. Намерих малко храна за жребеца. Гангстерите имаха насаждения с какво ли не. Всичко беше осигурено. На втория ден взех една мотика и тръгнах уж да свърша някаква работа. Исках да огледам добре обстановката. Имаше, може би, десетина сгради. Три или четири бяха къщи. Зад една от тях видях прострени женски дрехи. Може би бяха на Лиза, освен ако нямаше и други жени тук. В съседство имаше друга къща, пред която стояха двама мъже. Ясно беше, че никой не можеше и да си помисли да припари до Лиза — Еш Мило бе царят и в прекия, и в преносния смисъл. В разговорите въобще не се и споменаваше за Лиза. Чух един мъж да казва, че шефът бил много докачлив. Може би затова никой не смееше да повдига тая тема.
Едно нещо беше очевидно — този Еш Мило имаше невероятен авторитет и всички изпитваха към него нещо много повече от страхопочитание. Дори и главатари като Лесли и Сандовал.
Единствено Ченс Вейдър, грамадният мъж, който ме бе заговорил в кръчмата, сякаш имаше по различна позиция. Видях Вейдър през втория ден. Той беше мазен, гладко избръснат, наконтен, с излъскани ботуши. Имаше две пушки. Аз, като наблюдателен уестман, забелязах, че има и трето оръжие — изкусно скрито под ризата. Това беше нещо, което ми се запечата в паметта.
Ченс Вейдър постоянно се суетеше. Докато той играеше карти, аз забелязах, че хвърля погледи към къщата, където вероятно беше Лиза.
Единият от мъжете пред къщата, съседна на тази, където мислех, че е Лиза, отиде при Ченс Вейдър. Той се казваше Смоуки Хил и беше страшно грамаден. По едно време се повиши тон. Ченс Вейдър се обърна и излезе. Червеният, който стоеше до мен, ми каза тихичко:
— Пак неприятност. Ченс Вейдър е толкова себелюбив…
Обсъждаше се това, че Ченс Вейдър бил убил шестима мъже, четири, от които без особено основание. Явно той беше избухлив и яростен.
Имаше и салон, но аз стоях настрана от него. Навъртах се около жребеца си, грижих се за него. Чистех си пушките. Слушах разговори. Дори не бях и зърнал Еш Мило. Разбрах, че той стоеше постоянно в къщата на хълма. Червеният казваше: „Страшно много чете. Прочита всички вестници и списания. Но винаги знае какво става тук“. Червеният ми каза още, че Еш Мило разхвърлял намачкани вестници навсякъде по пода в своята къща. По този начин никой не би могъл да припари, без да бъде чут.
Нямах и идея как щях да стигна до Лиза. Дори не знаех как да я известя, че съм тук. Така или иначе трябваше да направя това.
Колкото и странно да звучи не друг, а Ченс Вейдър бе причина това да стане. Ние с него още от първия момент не си бяхме симпатични. Той постоянно ме гледаше с цинична усмивка, нещо, което забеляза дори Лесли. Лесли също не ме харесваше и не ми вярваше, но отношението на Ченс Вейдър беше фрапантно.
Един ден Лесли ме предупреди.
— Внимавай с това конте. Ще гледа да ти направи нещо. Много е подъл. Иска да убива за авторитет.
— Благодаря.
Веднъж, докато копаех нещо с мотиката, някой ме извика. Беше Смоуки Хил.
— Слушай, Кок, трябва за малко да отида по работа, а този проклет Ченс Вейдър се навърта наоколо. Аз трябва да пазя момичето на шефа. Замести ме за малко.
— А, ако Ченс Вейдър дойде?
— Никой, освен Еш Мило не може да говори с момичето. Нали ме разбра? Мисля, че ще се справиш — виждам, че не пиеш и ми изглеждаш стабилен. Ако Ченс Вейдър дойде, кажи му да се маха. Ако стане нещо по-сериозно, викай. Аз ще дойда.
И така, аз се озовах пред къщата, в която беше Лиза. Тя беше вътре. Но как щях да говоря с нея? То стана от само себе си. Зърнах я през пердето. Свалих шапката си, за да съм сигурен, че ще ме познае. Правейки се, че премествам някакъв камък, аз се взирах в прозореца. Тя стоеше вътре, стройна и прекрасна, на не повече от петнадесет фута от мен. Позна ме. Разбрах го по това, че лицето й пребледня. Тя ми направи жест — показваше ми да се махна.
Аз продължавах да премествам камъни, за да се вижда, че правя нещо. Повдигнах два пръста нагоре, искайки да й покажа, че ще се махаме двамата. Но тя отново повтори жеста си.
Изведнъж някой се приближи. Беше Ченс Вейдър.
— Какво? Май и ти си хвърлил око на момичето? Сякаш й беше забавно, а?
Стана ми много кофти. В очите на Ченс Вейдър имаше някакъв странен блясък. Струваше ми се също, че беше малко смутен.
— Доста забавно. Тя никога не поглежда към мен, а на теб обърна внимание. Аз се чудя…
— Чуди се долу. Моята работа е да не пускам никой в къщата.
Той ме гледаше. Четях в очите му, че искаше да ме убие. Но не точно сега. Имаше и нещо друго, което се въртеше в главата му.