— Ти ме заблуди, бе. Виждал съм те и преди. И не в Натион — никога не съм бил там.
— Ти трябва да слезеш долу.
За моя голяма изненада той се подчини. Тръгна. Но внезапно се обърна.
— Сетих се! Денвър! Ти си Райън Тайлър!
Очите му бяха злобни и ме гледаше ужасно. Забелязах, че Смоуки Хил се задава. Ченс Вейдър повтори на висок глас.
— Рей Тайлър, от Алта!
Нямах избор. Ако исках да се измъкна жив от тук… Никога повече не исках да убивам. Чувствах се ужасно. Но ако този негодник се раздрънкаше, което вече правеше, аз щях да съм покойник и Лиза нямаше никога да бъде щастлива. Защото бях сигурен, че тя е тук не по своя воля.
Ченс Вейдър тържествуваше. Долавях жесток триумф в неговите очи. Стори ми се, че той помръдна ръката си. Към оръжието си ли бе посегнал или не, никога не ще узная. Стрелях, изпреварвайки го с част от секундата. Стрелях пак. Сякаш го бях убил.
Но не — куршум профуча над главата ми. Той се хилеше гадно, въпреки че умираше. Но дали? За първи път използвах пушката в лявата си ръка. Но за голяма моя изненада — улучих рамото му. А Смоуки Хил вече идваше. Нямах повече време за губене. Приближих се, стиснал здраво двата револвера. За първи път усещах, че искам да убия човек. Трябваше да го убия. Бъдещето на Лиза бе поставено на карта. И моят живот. Когато престанах да стрелям, бях вече над него.
Смоуки Хил хвана ръката ми, докато зареждах отново.
— Успокой се, Кок! Той е свършил!
Наоколо се беше събрала огромна тълпа. Ченс Вейдър не преставаше да ме гледа триумфално…
— Рей!
Как успяваше? Как човек, прострелян толкова пъти, можеше дори да си поеме дъх? Но пак го каза:
— Рей!
Слава богу — мъжете наоколо не го разбраха. По него време за мой късмет „Рей“ беше нашумяла марка уиски. Аз се надявах да не каже другото име. Ако го кажеше и аз като него щях да умра, пък макар и вземайки със себе си няколко други мъже за компания.
— По дяволите — изпсува някой. — Ще пукне след малко и пак за алкохол мисли.
Ченс Вейдър беше бърз и много опасен. И много ме мразеше — до последния си миг ме искаше мъртъв.
Но вече беше късно… Той издъхна.
Около дузина мъже се бе събрала край мен. Те ме гледаха втренчено, а аз не знаех как да се държа. Смоуки Хил се намеси пръв:
— Ти ми спести работа, наистина.
Мъжете заговориха един през друг.
— Абе той Ченс Вейдър уж беше бърз…
Смоуки Хил се обади отново:
— Ченс Вейдър беше бърз. Но Кок явно е по-бърз. И по-точен.
Всички ме гледаха, измервайки ме с очи. Бях убил Ченс Вейдър. Червеният ми каза приятелски:
— Не се притеснявай, Кок. Поне десет души в лагера имаха желание да пречукат т’ва конте…
Тръгнахме към салона. Усетих, че вече бях популярен. На мен започнаха да гледат като на опасен стрелец — с уважение.
В душата ми имаше сблъсъци и противоречия. Исках да се усамотя, но не можеше — трябваше да понасям и пиенето, и всичко останало… Наложи ми се да убия човек. И това бе първият път, когато поисках да го убия. Това ме изплаши. Какво би си помислила Лиза за мен?
По-късно Смоуки Хил дойде при мен. Имаше нещо странно в погледа му.
— Кок, Еш Мило иска да те види горе на хълма.
Осемнадесета глава
Давах си сметка за предстоящия сблъсък и това ме правеше неспокоен. Ако Мустанг беше прав, т.е. Еш Мило ме познаваше, щеше да се наложи отново да убия човек. Щях да имам проблем и с нашето измъкване с Лиза — ако все още искаше да бъде с мен.
Озовах се на верандата в очакване. Чувствах се празен отвътре. Усещах бавното, тежко биене на моето сърце. Устата ми бе суха.
Пътят до върха на хълма — около сто и петдесет ярда, беше най-дългият път в моя живот. Чувствах топлината на слънцето. Тревата ухаеше прекрасно. Едно бяло облаче образуваше нежна сянка по земята. Дали не виждах за последен път небето и скалите?
Не знам защо, но изведнъж реших, че имам нужда кончето ми да е до мен. Пък и щеше да ми е необходимо, ако успеехме да се отървем живи.
Обмислях нещата, които бях чувал. Очаквах Еш Мило да бъде абсолютно безмилостен, без никакво състрадание. Той убивал изведнъж и без предупреждение. Можеше да бъде опасен като гърмяща змия.
Лиза отвори вратата. Това беше една по-стройна, по-прекрасна Лиза. Може би беше на осемнадесет, но в нея имаше зрялост, която я правеше да изглежда по-голяма. Но аз открих в очите й и много тъга и болка. За доста време погледите ни останаха срещнати. Лиза ме гледаше така, сякаш искаше да открие нещо в очите ми, но се страхуваше от това. Тя продума плахо: