Присмива ми се, че се храня толкова оскъдно. Усмихвам се, докато чувам как зъбите му хрущят по костите на малките птици. Носят му още вино, още и още вино, а после гръмко изсвирват фанфари и в залата е внесена огромна глиганска глава, с позлатени бивни; златни скилидки чесън се издуват в очните орбити, от челото стърчат като четина стръкчета розмарин. Кралят ръкопляска и слугите отрязват за него едната буза на глигана, лъщяща от мазнина, после звярът е тържествено разнесен из залата от слугите, които разпределят късове от муцуната му, от ушите му, от набития му врат.
Хвърлям поглед към лейди Мери, която е пребледняла от отвращение, и щипя бузите си, за да изглеждам порозовяла в сравнение с нея. Вземам си порция от всичко, което кралят ми предлага, и се заставям да ям. Трупат върху чинията ми хапка след хапка плътно месо в гъст сос, и аз дъвча и се усмихвам, и с усилие го прокарвам по гърлото си с глътка вино. Чувствам как ме обзема слабост и започвам да се потя. Мога да почувствам как роклята ми овлажнява по подмишниците и надолу по гръбнака. До мен кралят се е проснал почти възнак в стола си, победен от храната, и пъшка, докато прави знак за още една порция, и още една.
Най-накрая, сякаш това е изпитание, което не можем да избегнем, надуват фанфарите, за да оповестят, че сме стигнали до средата на пиршеството, месните ястия са раздигнати от масата, и внасят пудингите и захаросаните плодове. Един марципанов макет на Хамптън Корт с две захарни фигурки, застанали пред него, е посрещнат с ликуващи възгласи. Сладкарите са истински майстори: техният Хенри изглежда като двайсетгодишен младеж, застанал гордо с юздите на боен кон в ръце. Мен са изобразили във вдовишко бяло и са уловили въпросителното накланяне на главата ми, докато малката захарна Катрин гледа въпросително към блестящия млад принц Хенри. Всички възкликват при вида на изкусно изработените фигури. В кухнята работи един истински Холбайн, казват те. Принудена съм да задържа възхитената усмивка на лицето си и да преглътна внезапно напиращи сълзи. Това е истинска малка трагедия, кристализирала в захар. Ако Хенри още беше такъв млад принц, може би щяхме да имаме шанс за щастие. Но онази Катерина, която се омъжи за момчето, беше Катерина Арагонска, приятелката на майка ми, а не Катрин Пар — с двайсет и една години по-млада от него.
Фигурите имат коронки от истинско злато, и Хенри ми прави знак да взема и двете. Смее се, когато ги слагам на пръстите си като пръстени, а после взема малката захарна Катрин и я слага цяла в устата си, като счупва краката ѝ, за да я смести вътре, докато я изяжда на една всмукваща хапка.
Радвам се, когато поръчва още вино и още музика, и се отпуска тежко назад в трона си. Хорът от неговия параклис запява прекрасен химн, а танцьорите влизат с биене на барабани и изпълняват сватбена поетична драма. Един от тях, облечен като италиански принц, ми се покланя ниско, за да ме покани да се присъединя към тях. Хвърлям поглед към краля — той ми махва с ръка да изляза напред. Знам, че танцувам добре, широките поли на пищната рокля се диплят, когато се завъртам и извеждам лейди Мери, и дори малката лейди Елизабет подскача зад мен. Виждам, че лейди Мери изпитва болка; ръката ѝ е леко опряна на хълбока; пръстите ѝ се впиват в ребрата. Държи главата си високо изправена и се усмихва със стиснати зъби. Не мога да я освободя от танците само защото ѝ е зле. Всички трябва да танцуваме на сватбата ми, каквото и да изпитваме.
Танцувам с дамите си, танц след танц. Бих танцувала цяла нощ за него, ако това ще го възпре да кимне на камериерите от спалнята, че вечерта е приключила и дворът се оттегля за нощта. Но полунощ настъпва, докато седя на трона си и аплодирам музикантите, и кралят обръща едрото си тяло към мен, извръщайки се тежко настрани, за да може да се наведе и да ми каже с усмивка:
— Ще отидем ли в леглото, съпруго моя?
Спомням си какво си помислих, когато за пръв път чух предложението му. Помислих си: така ще бъде, отсега нататък, докато смъртта ни раздели: той ще чака съгласието ми или ще продължи без него. Всъщност няма значение какво казвам: никога няма да мога да му откажа нищо. Усмихвам се и се изправям на крака, и чакам да го вдигнат с усилие, а после той слиза с мъка по стъпалата на подиума и минава с поклащаща се походка през придворните. Вървя бавно до него, нагаждайки крачките си към неговата олюляваща се походка. Придворните ни обсипват с приветствени възгласи, докато вървим сред всички тях, а аз се старая да държа очите си приковани напред и да не срещам ничий поглед. Мога да понеса всичко, но не и съжалителен поглед, докато водя дамите си към новата си спалня, спалнята на кралицата, за да се съблека и да чакам моя повелител, краля.