— Нима се срамуваш! — възкликва той, гласът му отеква силно в стаята.
— Не, не — казвам. Трябва да помня, че правя това за Бог и за семейството си. Ще бъда добра кралица. Това е част от дълга ми, дългът, вменен ми от Бог. Вдигам ръце към деколтето на нощницата си и развързвам панделките отпред. Когато вижда голите ми гърди, той полага двете си тлъсти ръце върху тях и ги улавя, щипейки зърната. Най-после прониква в мен и се опитва да нададе тласък, после надава сподавен вик и се отпуска неподвижно, напълно неподвижно.
Чакам, но не се случва нищо друго. Той не казва нищо. Керемиденочервеният цвят се отдръпва от лицето му и оставя бузите му сиви в светлината на свещите. Очите му са затворени. Устата му виси отворена и той надава продължително, силно хъркане.
Изглежда, че това е всичко. Леко се надигам от влажния му скут и внимателно се плъзвам от леглото. Навличам робата си и се загръщам плътно с нея, завързвам колана около кръста си и го затягам. Сядам на големия стол до огнището, който е специално разширен и подсилен за тежестта му, повдигам колене към гърдите си и обгръщам тялото си с ръце. Откривам, че треперя, и си наливам чаша от сватбения греян ейл с подправки, оставен откъм моята страна на масата. Той трябваше да даде на мен кураж, а на него — сила. Ейлът ме стопля малко и обвивам ръце около сребърната чаша.
След един мрачен миг на вцепенено взиране в огъня, се вмъквам до него в леглото. Дюшекът е дълбоко хлътнал под тежестта му, одеялата и скъпата покривка на леглото — натрупани върху огромното му тяло. Легнала до него, приличам на малко дете. Затварям очи. Не мисля за нищо. Категорично решена съм да не мисля за абсолютно нищо. Затварям очи и заспивам. Почти веднага, ми се присънва, че съм Трифин, омъжена против волята си за опасен човек, хваната като в капан в замъка му и изкачваща се нагоре и нагоре по спираловидното стълбище, подпираща се с една ръка на влажната стена, и със свещ с полюшващ се пламък в другата. От вратата най-горе на стълбите се носи ужасна воня. Отивам до тежката месингова халка на вратата и бавно я завъртам. Вратата се отваря със скърцане, но не мога да понеса да вляза в стаята, в тези миазми от смрад. Толкова ме е страх, че в съня си се боря и се мятам, докато спя, обръщайки се в леглото, и се събуждам. Макар да съм будна, борейки се със съня, и да изпитвам страха от съня си, миризмата още ме залива, сякаш от съня ми се излива в будния свят, и аз се давя и се мъча да си поема дъх, когато се събуждам. Мирисът на кошмара е в леглото ми, задушава ме, дошъл е от тъмната нощ в собствената ми спалня, истински е, и аз се давя от него. Кошмарът е тук, сега.
Извиквам за помощ, а после вече съм будна и осъзнавам, че не е сън: истина е. Гноящата рана на крака му отделя секрет, и през превръзките се процежда жълто-оранжева гной и зацапва роклята ми, сякаш той е изцапал с урина фините ленени чаршафи, карайки най-хубавата спалня в Англия да замирише на костница.
В стаята е тъмно, но знам, че е буден. Тътнещото бълбукащо хъркане е спряло. Чувам придруженото му с хрипове дишане, но то не ме заблуждава. Знам, че е буден, ослушва се и се оглежда за мен. Представям си очите му, широко отворени в тъмното, взрени сляпо към мен. Лежа напълно неподвижно и дишам равномерно и леко, но се боя, че той знае, както един див звяр винаги знае, че се страхувам от него. Чрез някаква животинска прозорливост знае, че съм будна, и че се страхувам от него.
— Будна ли си, Катрин? — пита много тихо.
Протягам се и издавам лека престорена прозявка.
— А… да, милорд. Будна съм.
— А добре ли спа?
Думите са вежливи, но в гласа му има остра нотка.
Сядам в леглото, прибирам косата си под нощната шапчица, и веднага се обръщам към него:
— Да, милорд, слава на Бога. Надявам се, че вие сте спали добре?
— Прилоша ми; усетих вкус на бълвоч в гърлото. Не бях облегнат достатъчно високо на възглавниците. Ужасно е да се почувстваш така насън. Можех да се задуша. Трябва да ме подпират, така че да седя в леглото, иначе се давя с жлъчен сок. Те знаят това. Трябва да се погрижиш да го правят, както когато съм в собственото си легло, така и когато съм в твоето. Във вечерята сигурно е имало нещо развалено, от което ми е призляло. Едва не ме отровиха. На сутринта ще повикам готвачите и ще ги накажа. Сигурно са използвали развалено месо. Трябва да повърна.
Веднага се измъквам от леглото, с изцапана нощница, лепнеща хлъзгаво по краката ми, и донасям от бюфета чаша и плоско шише с разреден ейл.
— Ще пийнете ли малко разреден ейл сега? Да повикам ли лекарите?
— Ще се срещна с лекаря по-късно. През нощта бях доста замаян.
— Ах, скъпи — казвам нежно, като майка, която говори на болно момче. — Може би можете да пийнете ейл и да заспите отново?