— Не, не мога да спя — оплаква се той раздразнено. — Никога не спя. Целият двор спи, цялата страна спи, но аз съм буден. Стоя буден като на пост цяла нощ, докато мързеливите пажове и ленивите жени спят. Бдя и пазя страната си, църквата си. Знаете ли колко мъже ще изгоря в Уиндзор другата седмица?
— Не — казвам, присвивайки се от ужас.
— Трима — казва той, доволен. — Ще ги изгорят в блатата и пепелта им ще отплава по водата. Заради това, че оспорват властта на моята свята църква. Прав им път.
Сещам се как Нан ме помоли да се застъпя за тях.
— Почитаеми съпруже…
Той е пресушил чашата си с ейл на три големи глътки, и прави жест за още. Наливам му отново.
— Още — казва той.
— Оставили са ни в бюфета и сладкиши, ако бихте желали — предлагам неуверено.
— Мисля, че един може и да успокои стомаха ми.
Подавам му чинията и гледам как, разсеяно, отново и отново граби сладкиш след сладкиш и ги пуска в малката си уста и те изчезват. Близва пръст и обира трохите по чинията и ми я подава обратно. Усмихва се. Храната и вниманието са го успокоили. Изглежда, сякаш захарта може да подслади нрава му.
— Така е по-добре — казва той. — Бях гладен след удоволствията ни.
Ейлът и сладкишите подобряват настроението му почти чудодейно. Помислям си, че сигурно изпитва непрекъснат чудовищен глад. Страда от толкова огромен глад, че яде дори след като започне да му се повдига, толкова огромен глад, че погрешно го взема за гадене. Успявам да се усмихна.
— Не можете ли да помилвате онези клети мъже? — питам много тихо.
— Не — казва той. — Колко е часът?
Оглеждам се. Не зная: в стаята няма часовник. Прекосявам стаята, отивам до прозореца и дръпвам назад завесите, отварям прозореца навътре открехвам външния капак и го накланям, за да видя небето.
— Не пускай вътре нощния въздух — казва той сърдито. — Бог знае какъв мор може да се носи по него. Затвори прозореца! Затвори го плътно!
Затръшвам прозореца, за да прогоня свежия хладен въздух, и надзъртам през дебелото стъкло. На изток не проблясва светлина, макар да примигвам, за да се освободя от светлината на свещите, и си пожелавам да се появи.
— Сигурно още е рано — казвам, копнеейки за изгрева на слънцето. — Не виждам никаква зора.
Той ме поглежда с очакване, като дете, което иска да го забавляват.
— Не мога да спя — казва. — А от този ейл ми стана тежко на корема. Беше прекалено студен. Ще ми докара колики. Трябваше да го загрееш. — Помръдва леко и се оригва. В същото време от леглото, където е пръднал, се разнася кисела миризма.
— Да поръчам ли да донесат от кухните нещо друго? Топла напитка?
Той поклаща глава.
— Не. Но разпали огъня и ми кажи, че се радваш да бъдеш кралица.
— О! Толкова безкрайно се радвам! — Усмихвам се, докато се навеждам и слагам подпалки, а после няколко големи пъна от панера до огнището. Въглените припламват в червено. Разбърквам ги с ръжен и повдигам пъновете, за да се опрат един в друг, да потрепнат и да се разгорят. — Радвам се да бъда кралица, и се радвам да бъда съпруга — казвам. — Ваша съпруга.
— Ти си домакиня — възкликва кралят, доволен, че съм успяла да разпаля огъня. — Можеш ли да ми приготвиш закуската?
— Никога съм готвила — казвам, с леко оскърбено достойнство. — Винаги съм имала готвачка, и кухненски прислужнички. Но умея да ръководя кухня и домашна пивоварна, и мандра. Приготвях си сама лекарства, от билки, а също благовония и сапуни.
— Умееш ли да управляваш домакинство?
— Управлявах замъка Снейп и всичките ни земи на Север, когато съпругът ми отсъстваше от дома — казвам му.
— Удържа го в обсада, нали? — пита той. — Срещу онези предатели. Сигурно е било тежко. Трябва да си била смела.
Кимвам скромно.
— Да, милорд. Изпълних дълга си.
— Укроти бунтовниците само с поглед, нали? Не заплашиха ли да изгорят до основи замъка ви и теб в него?
Много добре си спомням дните и нощите, когато отчаяно бедните мъже, облечени в дрипи, настъпваха срещу замъка и молеха за завръщането на добрите дни, старите дни, когато църквите щедро раздаваха милостиня, а кралят се вслушваше в напътствията на лордовете. Искаха църквата да бъде възстановена, а манастирите да се върнат към предишния си блясък. Настояваха съпругът ми лорд Латимър да се застъпи за тях пред краля, знаеха, че е съгласен с тях.
— Знаех, че няма да ви надвият — казвам, предавайки тях и тяхната кауза. — Знаех, че трябва да удържа и че вие ще изпратите милорд у дома да ни спаси.
Опитвам се да извлека най-добрите моменти от една лоша история, надявайки се, че той не помни истината. Кралят и неговият съвет основателно подозираха съпруга ми, че е взел страната на бунтовниците, и когато бунтът беше жестоко смазан, съпругът ми трябваше да подкрепи реформата: предаде вярата си и арендаторите си заради собствената си безопасност. Колко щеше да се радва сега да види, че всичко отново е променено. Духовниците имат надмощие и са заети да възстановяват абатствата. Съпругът ми щеше да е възхитен от новата власт на своя приятел Стивън Гардинър. Щеше напълно да подкрепи изгарянето на привърженици на реформата в тресавищата на Уиндзор. Щеше да се съгласи, че вятърът трябва да разнесе пепелта на еретиците в калта и че те не бива никога да възкръснат от мъртвите.