— А на колко години беше, когато за пръв път се отдели от майка си?
Кралят се обляга назад на възглавницата като дете, което иска приказка.
— Искате да узнаете нещо за моминските ми години?
Той кимва.
— Разкажи ми всичко.
— Е, вече бях доста голяма, когато напуснах дома си, на повече от шестнайсет години. Майка ми се опитваше да ме омъжи още откакто станах на единайсет. Но не се получи.
Той кимва:
— Защо не, за Бога? Със сигурност си била прекрасно малко момиче? С тази коса и тези очи си можела да избираш.
Засмивам се:
— Бях достатъчно хубава, но имах не повече зестра от някоя беднячка. Баща ми не остави почти нищо — умря, когато бях само на пет. Всички знаехме, че сестра ми, Нан, и аз ще трябва да сключим бракове, които да са изгодни за семейството.
— Колко сте?
— Трима, само трима. Аз съм най-голямата, после брат ми Уилям, и после Нан. Сигурно си спомняте майка ми? Тя беше придворна дама, а после намери на Нан служба при… — млъквам рязко. Нан служеше на Катерина Арагонска, и на всяка кралица оттогава насам. Кралят я е виждал да влиза на вечеря зад всяка една от шестте му съпруги. — Майка ми уреди на Нан служба в двора — поправям се. — А после ожени брат ми, Уилям, за Ан Баучър. Това беше върхът на амбицията ѝ; но знаете колко зле се разви този брак. Тази грешка струваше скъпо на всички ни. И двете с Нан бяхме пренебрегнати, за да може Уилям да сключи добър брак. Имаше пари само за Уилям, а след като майка ми уреди брака му с Ан Баучър, не останаха пари за зестрата ми.
— Бедното малко момиче — казва той сънено. — Само да те бях видял тогава.
Той наистина ме видя тогава. Веднъж дойдох в двора с майка ми и Нан. Спомням си младия крал от онова време: златокос, със силни крака, с широка, но стройна гръд. Спомням си го на кон, той вечно беше на кон, като млад кентавър. Веднъж мина с коня си покрай мен и аз вдигнах поглед към него, високо на коня му, и той беше ослепителен. Погледна право към мен, малко момиче на шест години, което подскачаше нагоре-надолу и махаше на двайсет и седем годишния крал. Усмихна ми се и вдигна ръка. Стоях напълно неподвижна и се взирах с почуда нагоре към него. Беше прекрасен като ангел. Наричаха го „най-красивият крал на света“, и в Англия нямаше жена, която да не мечтае за него. Представях си го как идва на кон до малкия ни дом и моли за ръката ми. Мислех си, че ако дойде за мен, всичко ще бъде наред, до края на живота ми, завинаги. Ако кралят се влюбеше в мен, какво повече можех да искам? Какво повече би могла да иска някоя жена?
— И така се омъжих за първия си съпруг, Едуард Бръф, най-големия син на барон Бръф от Гейнсбъро.
— Той не беше ли луд? — идва сънлив глас от богато избродираните възглавници. Очите му са затворени. Ръцете му, сключени над възвишението на гърдите му, се повдигат и спускат с всеки хриплив дъх.
— Това беше дядо му — казвам много тихо. — Но въпреки това къщата беше страховита. Негово благородие имаше ужасен нрав и съпругът ми трепереше като дете, когато той се разгневеше.
— Не е бил подходящ за теб — казва кралят със сънено задоволство. — Били са истински глупаци да те омъжат за момче. Дори тогава сигурно си била момиче, нуждаещо се от мъж, на когото можеш да се възхищаваш, някой по-възрастен, някой, който да може да командва.
— Той не беше съпруг за мен — потвърждавам. Сега разбирам как иска да продължи тази приказка за лека нощ. В крайна сметка, на света има само половин дузина приказки, и тази ще бъде за девойката, която така и не намирала щастието, докато не срещнала своя принц. — Изобщо не беше подходящ за мен, и умря, Бог да го прости, когато бях само на двайсет.
Сякаш очернянето на бедния, отдавна мъртъв Едуард го е успокоило и приспало, отговорът на думите ми е продължително, тътнещо хъркане. Изчаквам за миг, когато внезапно спира да диша. За един плашещ миг в тихата стая не се чува абсолютно никакъв звук, после той си поема дъх и издишва шумно. Прави това отново и отново, докато се научавам да не трепвам. Облягам се в стола си до огнището и гледам как пламъците ближат пъновете и потрепват, карайки сенките около мен да подскачат напред, а после да се отдръпват, докато дрезгавото хъркане продължава отново и отново, като на нерез в кочина.