Питам се кое ли време е. Със сигурност трябва скоро да съмне. Питам се кога ли ще дойдат слугите. Със сигурност трябва да запалят огньовете призори? Иска ми се да знаех колко е часът. Бих дала цяло състояние за един часовник, който да ми каже още колко дълго трябва да чакам тази безкрайна нощ да приключи. Толкова е странно, че нощите с Томас минаваха като един миг, сякаш луната се устремяваше към залеза си, а слънцето бързаше да се изкачи в небето. Не и сега. Може би никога повече. Сега трябва да чакам зората цял живот, и минават цели часове, докато чакам развиделяването.
— Как беше? — прошепва Нан. Зад нея слугите вземат златния леген за миене и каната от стаята ми, докато камериерките пръскат бельото ми с розова вода и го държат пред огъня, за да се уверят, че е напълно изсъхнало.
Нан носи кесийката с изсушено седефче. С гръб към стаята взема ръжена за загряване на напитките от червената жарава на огъня, кипва чаша разреден ейл, и разбърква билката вътре. Никой не забелязва, докато пресушавам чашата на един дъх. Извръщам лице, така че никой да не може да види гримасата ми.
Отивам с нея до молитвения си стол и двете заставаме с лице към разпятието, и коленичим една до друга, толкова близо, че никой не може да чуе и дума, а ще си помисли, че шепнем молитвите си на латински.
— Потентен ли е?
Самият въпрос е углавно престъпление. Братът на Ан Болейн беше обезглавен, защото попита точно същото.
— Едва-едва — казвам ѝ кратко.
Тя покрива ръката ми със своята:
— Да не ти е причинил болка?
Поклащам глава.
— Почти не може да помръдне. Не ме заплашва опасност от нещо такова.
— Беше ли…?
Тя млъква рязко. Самата тя обичана съпруга, не може да си представи отвращението ми.
— Не беше по-лошо, отколкото си представях — казвам, свела глава над броеницата си. — А сега донякъде ми е жал за него — вдигам поглед към разпятието. — Не съм единствената, която страда. Тези години са тежки за него. Помисли си какъв беше, и какъв е сега.
Тя затваря очи в безмълвна молитва.
— Съпругът ми твърди, че Божията десница те закриля — казва.
— Трябва да парфюмираш стаята ми — решавам. — Прати да донесат от аптекаря сушени билки и благовония. Розово масло, лавандула, силни ухания. Не мога да понасям миризмата. Наистина ми пречи да спя. Миризмата е това, което не мога да понасям. Трябва да се погрижиш за това. Това е единственото нещо, което наистина не мога да понеса.
Тя кимва:
— От крака му ли е?
— Кракът и газовете, които изпуска — казвам. — Леглото ми мирише на смърт и изпражнения.
Тя ме поглежда, сякаш съм я изненадала:
— На смърт?
— На разлагането на тялото. На разлагащо се тяло. На чума. Сънувам смърт — казвам кратко.
— Разбира се, кралицата умря тук.
Надавам вик от ужас, а когато дамите ми се обръщат да погледнат, се опитвам да се престоря, че кашлям. Някой веднага ми донася да отпия от чаша разреден ейл. След като те се отдръпват, се обръщам рязко към Нан:
— Коя кралица? — питам настоятелно, сещайки се, противно на всякакъв разум, за онова дете Катрин Хауард. — Защо не ми каза?
— Кралица Джейн, разбира се — казва тя.
Знаех, че е умряла, след като е родила принца, но не бях мислила, че е било в тези покои, в моите покои.
— Нима тук?
— Разбира се! — възкликва тя просто. — В тази спалня — когато вижда ужасеното ми лице, добавя: — В това легло.
Отдръпвам се ужасено назад, стиснала броеницата си.
— В моето легло? Това легло? Където спахме нощес?
— Но, Катрин, няма нужда да се безпокоиш. Беше преди повече от пет години.
Разтрепервам се и откривам, че не мога да спра.
— Нан, не мога да направя това. Не мога да спя в леглото на мъртвата му съпруга.
— Мъртви съпруги — поправя ме тя. — Катрин Хауард спеше тук. Това легло беше и нейно.
Този път не надавам вик.
— Не мога да го понеса.
Тя улавя треперещите ми ръце.
— Овладей се. Това е Божията воля — казва. — Божието призвание. Длъжна си да направиш това, можеш да се справиш. Аз ще ти помагам, а Бог ще те подкрепи.
— Не мога да спя в леглото на мъртвата кралица и да възсядам съпруга ѝ.
— Длъжна си. Бог ще ти помогне. Моля Му се. Всеки ден се моля — Боже, помагай на сестра ми и я напътствай.
Кимвам конвулсивно.
— Амин, амин. Бог да ме пази, амин.
Време е да се обличам. Обръщам се, за да оставя жените да смъкнат халата от раменете ми и да ме измият с благоуханните масла и да ме подсушат, а после стъпвам в красиво избродираната си ленена долна риза. Стоя като кукла, докато завързват панделките на шията и раменете ми. Придворните дами донасят рокли, ръкави и шапчици, за да си избера, и ги вдигат пред мен в почтително мълчание. Избирам рокля в тъмнозелено, черни ръкави и черна шапчица.