— Какво е това? — питам го. Веднага си помислям — не го искам.
В отговор, той се покланя и отваря металната закопчалка. Повдига капака и той се отпуска назад на бронзовите си панти. Вътре има малка, грозна корона. Дамите зад мен ахват. Виждам как Нан прави леко движение, сякаш иска да предотврати онова, което трябва да последва.
Уилям оставя кутията и изважда сложно изработената корона, инкрустирана с перли и сапфири. На върха ѝ, сякаш е църква с купол, има прост златен кръст.
— Кралят иска да я пробвате.
Покорно навеждам глава, така че Нан да свали шапчицата ми, а съпругът ѝ подава короната. Размерът е точен, короната се настанява върху челото ми като започващо главоболие.
— Нова ли е? — питам със слаб глас. Копнея да е току-що изработена за мен.
Той поклаща глава.
— Чия е била?
Нан прави лек жест с ръка, сякаш да го предупреди да си мълчи.
— Това беше короната на Ан Болейн — казва ми той. Чувствам я как тежи и притиска главата ми, сякаш мога да рухна под тежестта ѝ.
— Със сигурност той не иска да я нося днес — казвам смутено.
— Той ще ви каже кога — казва Уилям. — На важни празнични дни или когато се срещате с чуждестранни посланици.
Кимвам с вдървен врат, а Нан сваля короната от главата ми и я връща в кутията. Затваря капака, сякаш не иска да я вижда. Короната на Ан Болейн? Нима е възможно да не е прокълната?
— Но ми е наредено да взема обратно перлите — казва Уилям, смутен. — Донесли са ги по грешка.
— Кои перли? — пита Нан съпруга си.
Той я поглежда, като все още внимателно избягва да гледа към мен.
— Перлите на Сиймор — казва тихо. — Трябва да се държат в хранилището за скъпоценности.
Нан се навежда, вдига безкрайните нанизи от перли, млечни и сияещи в ръцете ѝ, и ги натрупва обратно в дългата им кутия: нанизите се простират по цялата ѝ дължина като отпусната змия. Подава ги на Уилям и ми се усмихва:
— И бездруго вече имаме цяло състояние в перли — казва, опитвайки се да замаже неловкия момент.
Придружавам Уилям до прага.
— Защо ги взема обратно? — питам го полугласно.
— За спомен от нея — казва ми Уилям. — Тя го дари със син. Той иска да ги запази за бъдещата съпруга на принца. Не иска никоя друга жена да ги носи.
— Разбира се, разбира се — казвам бързо. — Кажете му колко съм доволна от всичко останало. Знам, че нейните перли са били специални.
— Той се моли — казва зет ми. — Сега слуша литургия за нея.
Старателно запазвам съчувствено изражение. Вярването, че Бог ще съкрати дните, през които една душа чака да влезе в рая, ако Му бъдат отслужени сто литургии, хиляда молитви, кадене на тамян, беше отхвърлено от този крал, а параклисите за отслужване на литургии за душите на покойниците — затворени. Дори параклисът, който той освети, за да се моли за душата на Джейн, беше затворен; не знаех, че все още се придържа към вярване, което е забранил на нас, останалите — надеждата чрез молитви да избавиш някого от чистилището.
— Стивън Гардинър отслужва специална меса за кралица Джейн — казва ми Уилям. — На латински.
Нима не е малко странно в първия ден от медения си месец кралят да се моли за мъртвата кралица?
— Бог да я прости — казвам неловко, със съзнанието, че Уилям ще докладва това на своя господар, краля. — Отнесете перлите ѝ и ги съхранете. Лично ще се помоля за душата ѝ.
Става точно както обеща кралят — разчува се, че новата кралица харесва красиви птици. Една от стаите до приемната ми е опразнена от мебели и напълнена с прътове за кацане и клетки. До прозорците има малки волиери за пойните птици от Канарските острови. Когато слънцето нахлува вътре през дебелото стъкло, те чуруликат, кипрят се и пърхат с крилца. Разпределям ги по цвят: златистите и жълтите заедно, зелените — в съседство с тях, докато сините пърхат с крилцата си към небе, което отразява като огледало цвета им. Надявам се, че скоро ще си измътят малки. Всяка сутрин, когато излизам от параклиса, посещавам стаята с птиците си и храня всички от ръката си, наслаждавайки се на усещането от драскащите им леки крачета, когато кацат и кълват семена.
За моя радост един ден тъмнокож индуски моряк със сребърна халка на ухото и с татуирано лице, приличащ повече на изрисуван дявол, отколкото на човек, идва в приемната ми с огромна птица, синя като индиго и едра като лешояд, седнала на стиснатия му юмрук. Продава ми я на нелепо висока цена, и аз вече съм много горда притежателка на папагал с черни будни очи. Кръщавам го Дон Пепе, тъй като не говори нищо освен изключително неприличен испански. Ще трябва да слагам покривало върху клетката му, когато испанският посланик, Йосташ Шапюи, идва да поднесе почитанията си, но Нан ме уверява, че той трудно се шокира; след години, прекарани в двора, е чувал далеч по-лоши неща.