— Това ли правеше тази вечер? Молеше се?
— Прекланях се — прошепвам.
Той се навежда и ме целува по темето.
— Еретичка. Ами ако му кажеш, че вече си дала дума? Че вече си тайно омъжена?
— За теб? — питам направо.
Томас приема предизвикателството, защото е безразсъден храбрец; втурва се към всеки риск, към всяка опасност, сякаш е игра на майския празник, сякаш е истински жив единствено когато само един меч го дели от смъртта.
— Да, за мен — казва дръзко. — Разбира се, за мен. Разбира се, че трябва да се оженим. Можем да кажем, че вече сме женени!
Искала съм да го чуя как казва това, но сега не смея.
— Не мога да му се възпротивя — гласът ми пресеква при мисълта да напусна Томас. Усещам горещи сълзи по бузите си. Повдигам чаршафа и попивам лице. — О, Бог да ми е на помощ, дори няма да мога да те виждам!
Той изглежда ужасѐн. Отпуска се на пети, въжетата на леглото изскърцват под тежестта му.
— Това не може да се случва. Ти едва-що получи свободата си — били сме заедно не повече от половин дузина пъти — канех се да му поискам разрешение да се оженя за теб! Изчаквах единствено от уважение към вдовството ти!
— Трябваше да разчета знаците. Той ми изпрати онези прекрасни ръкави, настоя да прекъсна траура си и да дойда в двора. Вечно идва да ме търси в покоите на лейди Мери, и винаги ме наблюдава.
— Мислех, че само флиртува. Не си единствената. И ти, и Катрин Брандън, и Мери Хауард… Никога не съм мислил, че е сериозен.
— Той облагодетелства брат ми далеч повече от заслуженото. Бог е свидетел, че Уилям не беше назначен за управител на границата между Англия и Шотландия заради способностите си.
— Той е достатъчно стар да ти бъде баща!
Усмихвам се горчиво.
— Кой мъж отхвърля по-млада съпруга? Знаеш ли, мисля, че ме е имал предвид още преди смъртта на съпруга ми, Бог да даде покой на душата му.
— Знаех си! — той стоварва длан върху резбованата колона на леглото. — Знаех си! Виждал съм как очите му те следват из стаята. Виждал съм как ти изпраща по някое малко блюдо от едно ястие или парченце от друго на вечеря, и облизва лъжицата си с големия си тлъст език, когато го вкусиш. Не мога да понеса мисълта за теб в леглото му и как старите му ръце те опипват.
Напрягам гърлото си и преглъщам страха си.
— Знам. Знам. Бракът ще бъде далеч по-ужасен от ухажването, а ухажването е като пиеса с неподходящи актьори, за която не си знам репликите. Толкова се страхувам. Мили Боже, Томас, не мога да ти опиша колко много се страхувам. Последната кралица… — гласът ми изневерява; не мога да изрека името ѝ. Катрин Хауард загина, обезглавена заради прелюбодеяние, само преди година.
— Не се страхувай от това — успокоява ме Томас. — Ти не беше тук, не знаеш каква беше. Кити Хауард сама стана причина за провала си. Той никога не би ѝ сторил зло, освен по нейна вина. Тя беше завършена блудница.
— А каква мислиш, че би нарекъл мен, ако ме види така?
Настъпва мрачно мълчание. Той гледа ръцете ми, сключени около коленете. Започнала съм да треперя. Той слага ръце на раменете ми, и усеща как се разтърсвам от тръпки. Изглежда ужасѐн, като че ли току-що сме чули смъртните си присъди.
— Не трябва никога да те заподозре в това — казва той, сочейки към топлия огън, осветената от свещи стая, измачканите чаршафи, опияняващият, издайнически мирис на любенето. — Ако някога те попита — отречи го. Кълна се, че аз винаги ще го отричам. Той не трябва никога да чува дори шушукане за това. Кълна се, че никога няма да чуе нито дума от мен. Трябва да се споразумеем. Никога няма да говорим за това помежду си. Нито с когото и да било. Никога няма да му дадем повод да заподозре, и ще се закълнем да пазим това в тайна.
— Кълна се. Дори да ме разпъват на дибата, пак няма да те предам.
Усмивката му е топла.
— Не разпъват на дибата дребни аристократи — казва той, и ме взема в обятията си, с дълбока, сладка нежност. Полага ме на леглото, загръща ме с кожената завивка, и се изтяга до мен, навеждайки се над мен, с глава, облегната на ръката, за да може да ме вижда. Прокарва ръка от мократа ми буза надолу по шията, по извивката на гърдите ми, на корема, на хълбоците ми, сякаш заучава формата на тялото ми, сякаш иска да разчете кожата ми с пръсти: абзаците, пунктуацията, и да я запомни завинаги. После заравя лице във врата ми и вдишва аромата на косата ми.
— Това е сбогуване, нали? — казва, притиснал устни към топлата ми кожа. — Вече си решила, ти, упорита малка севернячке. Взела си решение, съвсем сама, и дойде да се сбогуваш с мен.
Разбира се, че е сбогуване.
— Мисля, че ще умра, ако ме напуснеш — предупреждава ме той.
— Със сигурност и двамата ще умрем, ако не го направя — казвам сухо.