— Отново Гардинър — отбелязва Нан, а Катрин Брандън се накланя към нея и започва да шепне настойчиво. Виждам как Нан пребледнява, докато Катрин кима с красивата си глава.
— Какво става? — питам я. — Защо Стивън Гардинър да не бива да посещава краля?
— Папистите се надяват да устроят капан на Томас Кранмър, най-прекрасният, най-отдаден на християнството архиепископ, който дворът е имал — прошепва забързано Нан. — Съпругът на Катрин ѝ е казал, че днес възнамеряват да обвинят Кранмър в ерес, днес следобед. Смятат, че имат достатъчно доказателства, за да го изпратят на кладата.
Толкова съм потресена, че едва мога да отговоря.
— Не може да убиеш епископ! — възкликвам.
— Можеш — казва Катрин остро. — Този крал вече уби един: епископ Фишър.
— Това беше преди години! Какво е направил Томас Кранмър?
— Нарушил е изложените от краля Шест тезиса на Вярата — обяснява Катрин Брандън забързано. — Кралят назова шест неща, които всеки християнин трябва да вярва, иначе го очаква обвинение в ерес.
— Но как може да ги наруши? Той не може да е против учението на църквата; той е архиепископът; той е самата църква!
Кралят идва към нас.
— Помоли за помилването на архиепископа! — подтиква ме Нан. — Спаси го, Кат.
— Как бих могла? — питам настойчиво, а после млъквам рязко и се усмихвам, когато кралят тръгва с куцукане към мен, едва кимвайки на дъщеря си.
Улавям критичния поглед на лейди Мери; но дори да смята, че поведението ми е неподходящо за една трийсетгодишна вдовица, не може да каже нищо. Лейди Мери е само с три години по-млада от мен, но се е научила на предпазливост през едно жестоко и мъчително детство. Видяла е как приятелите ѝ, възпитателят ѝ, дори гувернантката ѝ, всички, които ѝ служат, изчезват в Тауър, а оттам отиват на ешафода. Предупредиха я, че баща ѝ е готов да нареди да я обезглавят заради упоритата ѝ вяра. Понякога, когато се моли мълчаливо, очите ѝ се пълнят със сълзи, и си мисля, че се е поболяла от скръб по онези, които е изгубила и не е могла да спаси. Представям си, че всеки ден се събужда, измъчвана от вина, знаейки, че се е отрекла от вярата си, за да спаси живота си, а приятелите ѝ не са.
Сега тя се изправя, докато кралят се отпуска в стола си, поставен до моя, и сяда едва когато той махва с ръка. Не проговаря, докато той не се обърне към нея, а остава безмълвна, с покорно сведена глава. Никога няма да възроптае, че той флиртува с придворните ѝ дами. Ще преглъща скръбта си, докато тя я отрови.
Кралят дава знак, че всички може да седнем, накланя се към мен, и с интимен шепот ме пита какво чета. Веднага му показвам титулната страница. Това е книга с френски приказки, нищо, което би могло да е забранено.
— Четете френски?
— И го говоря. Не толкова гладко като ваше величество, разбира се.
— Четете ли на други езици?
— Малко латински, и възнамерявам да уча още сега, когато имам повече време — казвам. — Сега, когато живея в двор, пълен с начетени хора.
Той се усмихва.
— Цял живот съм учил; боя се, че никога няма да ме настигнете, но е добре да научите достатъчно, за да ми четете.
— Поезията на ваше величество на английски е равна на която и да е, писана на латински — казва един от придворните въодушевено.
— Всяка поезия е по-добра на латински — възразява му Стивън Гардинър. — Английският е езикът на пазара. Латинският е езикът на Библията.
Хенри се усмихва и махва с тлъстата си ръка: големите пръстени заискряват, докато отхвърля довода.
— Ще напиша стихотворение за вас на латински, а вие ще го преведете — обещава ми. — Можете да отсъдите кой език е най-добър в думите на любов. Умът на една жена може да бъде най-голямото ѝ украшение. Вие ще ми покажете както красотата на лицето си, така и красотата на интелекта си.
Малките му очи се спускат бавно надолу от лицето ми към деколтето на роклята ми и се спират върху извивките на гърдите ми, притиснати към впития, стегнат корсет. Облизва присвитите си устни и пита херцога на Норфолк:
— Не е ли тя най-прекрасната жена в двора?
Старият човек се усмихва тънко, тъмните му очи ме преценяват, сякаш съм парче тлъсто месо.
— Тя наистина е най-прекрасният от множество разцъфнали цветове — казва той и се оглежда наоколо за дъщеря си, Мери.
Срещам настойчивия поглед на Нан и отбелязвам:
— Изглеждате малко уморен. Има ли нещо, което тревожи ваше величество?