Той поклаща глава, докато херцогът на Норфолк се привежда напред, за да чува по-добре.
— Нищо, което трябва да безпокои вас — кралят хваща ръката ми и ме притегля малко по-близо. — Вие сте добра християнка, нали, скъпа?
— Разбира се — казвам.
— Четете Библията, молите се на светците, и така нататък?
— Да, ваше величество, всеки ден.
— Тогава знаете, че дадох Библията на английски на моя народ, и че съм глава на църквата в Англия?
— Разбира се, ваше величество. Самата аз положих клетвата. Повиках всичките си слуги в замъка Снейп, до един, и ги накарах да се закълнат, че вие сте глава на църквата, а папата е просто епископът на Рим, и няма власт в Англия.
— Има някои, които биха искали английската църква да приеме лутеранството, да промени всичко. А има и такива, които мислят точно обратното и желаят да върнат всичко обратно към предишната вяра, да възстановят властта на папата. Вие какво мислите?
Напълно сигурна съм, че и в двата случая не искам да изказвам мнение.
— Мисля, че би трябвало да бъда напътствана от ваше величество.
Той се разсмива високо и затова всички трябва да се разсмеят с него. Пощипва ме под брадичката и казва:
— Много сте права. Като поданица и като любима. Знаете ли, смятам да публикувам мненията си по този въпрос, и да нарека това „Книгата на краля“, за да могат хората да узнаят какво мисля. Ще им кажа. Смятам да намеря среден път между Стивън Гардинър тук — който би искал всички ритуали и правомощията на църквата да бъдат възстановени отново — и моя приятел Томас Кранмър — който не е тук, — който би искал тя отново да бъде сведена единствено до Библията. Кранмър смята, че не бива да има никакви манастири, нито абатства, нито параклиси, в които да се четат молитви за душите на мъртвите, нито дори свещеници — само проповедници и Словото Божие.
— Но защо приятелят ви Томас Кранмър не е тук? — питам нервно. Едно е да обещаеш да спасиш някого, но съвсем друго — да се заемеш да го направиш. Не знам как се очаква да подтикна краля да прояви милост.
Малките очи на Хенри проблясват.
— Предполагам, че със страх очаква да научи дали ще бъде обвинен в ерес и държавна измяна — той се изкисква. — Предполагам, че се ослушва за тропота на войниците, които идват да го отведат в Тауър.
— Но нали е ваш приятел?
— Тогава ужасът му ще бъде смекчен от надежда за милост.
— Но ваше величество е толкова милостив — нали ще му простите? — подсказвам.
Гардинър пристъпва напред и леко вдига ръка, сякаш иска да ме накара да замълча.
— Работа на Бог е да прощава — заявява кралят. — Моята е да въздавам правосъдие.
Хенри не ми дава една седмица да осъзная огромната си радост. Разговаря с мен само два дни по-късно, в неделя следобед, след посещението в параклиса. Изненадана съм, че съчетава набожността с работата, но тъй като неговата воля е Божията воля, неделният ден може да бъде едновременно и свещен, и удовлетворяващ. Придворните се точат в процесия от параклиса към голямата зала за вечеря, а ярката слънчева светлина нахлува в големите прозорци, когато кралят кара всички да спрат и кимва, за да ме повика от средата на групата дами и да ми даде знак да застана начело. Кадифената му шапчица е смъкната ниско над оредяващата му коса, а поклащащите се перли, с които е обшита, сякаш ми намигат. Усмихва се, като че ли се радва, но очите му са безизразни като скъпоценните му камъни.
Поема ръката ми за поздрав и я пъхва под лакътя на собствената си тежка ръка.
— Имате ли готов отговор за мен, лейди Латимър?
— Да — казвам аз. Сега, когато вече няма как да се измъкна, откривам, че гласът ми е ясен, а ръката ми, притисната силно между издутината на огромния му корем и дебелата подплата на ръкава му, не трепери. Не съм момиче, което се страхува от неизвестното, аз съм жена; мога да се изправя пред страха, мога да вървя към него. — Помолих се за напътствия, и имам отговор — хвърлям поглед наоколо. — Да го изрека ли тук и сега?
Той кимва; не притежава чувство за лично пространство. Това е човек, който не остава сам нито за миг. Дори когато се напъва, измъчван от запек, на столчето в нужника, до него стоят мъже, готови да му подадат лен, за да се избърше, вода да се измие, ръка, за да я стисне, когато болката му идва в повече. Спи с паж в долния край на леглото; облекчава се до фаворитите си; когато повръща от преяждане, някой му държи легена. Разбира се, че не изпитва колебание да говори за женитбата си, докато всички се опитват да чуят — не рискува да бъде унизен: знае, че никой не може да му откаже.
— Знам, че съм благословена, избрана сред всички други жени — правя много нисък реверанс. — За мен ще е огромна чест да бъда ваша съпруга.