— Мислиш ли, че ще има кръвопролитие? — уплашено попита Дебора, скръстила пръсти в скута си.
— Разбира се, че ще има — властно каза Джейн, но въпреки че очите й блестяха от вълнение, цветът й бе по-блед от обикновено. Луничките й изпъкваха при контраста. Те ще стрелят по нас, ние по тях, а ние жените или ще се грижим за ранените, или ще свършим с насилствено отвличане като трофеи.
Дебора посивя и нададе лек, жалък, изпълнен с ужас вик, а Нора веднага се наведе и обхвана с ръка раменете на момичето.
— Шт! — сгълча тя, като се намръщи на Джейн. — До смърт изплаши бедното дете!
Джейн повдигна рамене.
— Ще е по-добре да застанем с лице към действителността. Ако Патрик и другите не могат да удържат нападателите, мили мои, ние всички можем с целувка да се разделим с девичеството си.
Дебора нададе отчаян вой.
— Още една дума — предупреди Нора, като размахваше юмрук към Джейн — и ще ти посиня поне едното око!
— Спрете! — бързо се възпротиви Шарлот, вдигнала и двете си ръце с молба за мир. — Моля ви. Всички сме в ужасна беда. Не трябва да се настройваме един срещу друг — въздъхна и добави — Патрик ще ни защити.
След това, макар да се опитваха да се концентрират върху играта на карти, стаята пулсираше от напрежение. Часовете пълзяха със скоростта на охранени кафяви охлюви.
В стаята стана тъмно и Шарлот запали свещниците. Женската компания хапна френски шоколад, сандвичи, плодове, и зачака.
Точно след залез-слънце оръдеен огън накара стените на къщата да потреперят. Шарлот копнееше да е в центъра на нещата, където би могла да види какво става със собствените си очи, вместо само да мисли и си представя. Дали Раийм беше пуснал котва близо до далечния край на острова и бе повел хората си през джунглата, или по брега? Или бе заобиколил и влязъл в главното пристанище, и бе открил огън по къщата?
Отдавна отегчена от краченето из стаята, накрая Шарлот отиде до вратата и се опита да я отвори. Беше ядосана, но не изненадана, като разбра, че е затворена. През дългия следобед бе разгледала вече цялата стая за евентуален авариен изход. Шарлот бе принудена да приеме факта, че тя и другите ще останат вътре през цялото време.
Топовете гърмяха, войната между нашествениците и защитниците бе в пълна сила.
Дебора скри лице в ръцете си и започна да плаче с тиха безнадеждност, която късаше сърцето на Шарлот.
— Радваш ли се сега? — попита Нора Джейн с подчертана рязкост в гласа. — Виж какво направи, говорейки за отвличане и други глупости!
Джейн изглеждате натъжена, отвори уста да каже нещо в своя защита, но бе принудена да млъкне, тъй като се чу някакъв стържещ звук в коридора. Явно шкафът, криещ вратата, бе отместван.
Всички затаиха дъх, включително и Шарлот, но беше Гидиън Роулинг, а не някакъв похотлив пират.
Шарлот се хвърли към него, хвана го за жилетката и го погледна в очите.
— Какво става? Патрик в безопасност ли е?
Внимателно и бързо Гидиън хвана ръката й в своята.
— В безопасност е, доколкото може…
Точно тогава Дебора изписка в агония от страх, изправи се на крака, ридаеше.
Естествено, като божи служител, дал клетва да носи мир на хората, Гидиън отиде при нея. Шарлот се поколеба само за миг, след това се възползва от разсеяността му и се измъкна през вратата към тъмния коридор. Къщата ехтеше от ударите на гюллетата. Тя се поколеба, като една част от нея искаше да остане в скривалището. Накрая обаче грижата й за Патрик и непресекващото любопитство, което й беше като личен кръст, надделя.
Макар да се движеше колкото се може по-внимателно, Шарлот се блъсна в някои мебели, докато се придвижваше към предната част на къщата. Беше се посинила, докато стигна до един прозорец в салона, още покрит с дъски срещу снощната буря, гледащ към пристанището. През дъските на прозореца тя видя не един, а три кораба в залива, блестяха червени пламъци по палубите, докато изстрелваха залповете.
Шарлот беше прекалено разгневена, за да чувства страх, тя знаеше, че ще го усети по-късно. Но сега тя искаше, имаше нужда да бъде до Патрик. В живота или в смъртта мястото й беше до съпруга й.
Точно когато се отместваше от прозореца, внезапно се разнесе оглушителен шум и усещане за невъобразим шок, след това й се стори, че е погълната или отнесена от едно масивно същество от светлина и огън.
Някаква необяснима вътрешна сила теглеше Патрик обратно към къщата, докато гледаше от хребета как оръдията заглушаваха острова. Беше посрещнат от полуобезумелия Гидиън на задната врата откъм двора.
— Благодаря на бога, че дойде — извика мисионерът. Патрик бе обзет от едно тревожно усещане, че е бил призован от хребета чрез молитва. — Шарлот е…