Само тези две думи бяха достатъчни, за да го приведат отново в движение и той се хвърли през задната врата, а думите на Гидиън бръмчаха в ушите му като пчели в горещ леген ден.
— Аз съм виновен — Джейн е с нея — плъзна се покрай мен…
Патрик нямаше нужда да бъде насочван към Шарлот. Душата й без думи го зовеше, и неговата бе устремена към нея.
Тя лежеше на пода в салона близо до разбития прозорец. Джейн бе коленичила до нея, държеше ръката й ридаейки.
Сърцето на Патрик се заблъска в клетката на ребрата му и спря да бие за няколко минути, заби отново, но болезнено. Падна на колене до Шарлот, би я взел на ръце, ако Джейн не го беше предупредила, че не трябва да я мърдат.
— Шарлот? — с мъка изрече името й. Клепачите й потрепериха, но не помръдна.
— О, божичко — въздъхна Патрик и това бе молитвата, която можа да изрече с думи. — О, божичко!
Гидиън постави ръка на рамото му.
— Ние ще се погрижим за нея — успокояващо каза той. Из цялата къща бушуваха звуците на разгарящата се битка, по нищо не интересуваше Патрик, освен неподвижната жена, лежаща пред него. — Ти се справи с Раийм.
Духът на Патрик стана смъртно студен при споменаване на името. Раийм, човекът, който бе причинил нараняването, а може би и смъртта на жената и нероденото дете на Патрик.
Той се наведе и церемониално целуна Шарлот по разкървавеното чело. След това, без да изрече нито дума, без дори да погледне Джейн или Гидиън, той се изправи бавно на крака и излезе от салона.
Шарлот бе заобиколена от редуваща са приятна светлина, видима истинска радост и цепеща болка. В един момент сякаш знаеше всичко, всички тайни на вселената, а в следващия момент — изобщо нищо. Искаше някак да се раздели и потегли в две посоки. След това чу някой да я зове с дрезгав, изтерзан глас.
Бавно, като цвете, разтварящо се на слънчева светлина, Шарлот излезе от вътрешния свят и последва пътя на сърцето си, който водеше направо при Патрик.
22
— Полудял ли си? — попита Кочран с широко отворени, невярващи очи, като наблюдаваше капитана да сваля ботушите, ризата си и да втъква нож в ножница под колана си. Двамата не се виждаха от пристанището, скрити в тъмнината зад издадените големи скали. Залповете на оръдията, насочени към морето, бяха замлъкнали преди половин час по заповед на Патрик.
Тревърън вдигна ръка, за да накара приятеля си да замълчи и се заслуша. Островът беше зловещо притихнал след спирането на гърмежите. Точно както бе очаквал все пак, скоро чу лек ритмичен плясък на гребла, плъзгащи се по водата, а след това разцепващи повърхността.
Най-после Патрик отговори на въпроса на Кочран.
— Да, приятелю, полудял съм. Това стана преди много време в едно далечно място. — Студ го прониза чак до дъното на душата, не си позволи да помисли за Шарлот, лежаща на леглото в къщата му, наранена, а може би умираща.
Отправи се към водата.
— Исусе Христе в небесата! — въздъхна Кочран, като се опита да хване Патрик за ръката, но не успя да го спре. — Не можеш да рискуваш така. Тя ще се събуди и ще те търси — да не би да искаш да ме нагърбиш със задачата да съобщя на г-жа Тревърън, че си отишъл на дъното при „Чародейка“?
Усмивката на Патрик заприлича на гримаса по лицето му. Хуморът и веселието го бяха напуснали през онази нощ.
— Успокой се, Кочран. Започваш да ми напомняш на стара жена.
Кочран явно бе отчаян.
— „На мене принадлежи отмъщението, казва Господ“ — цитира той, докато Патрик се придвижваше към морето.
Божествените думи не оказаха влияние върху Патрик, не значеха нищо. Някаква лудост го бе завладяла и той не искаше и не можеше да си намери място, докато не направеше това, което трябваше да бъде направено. Отново се вслуша, чу лекото ромолене на прилива, потапянето на греблата и туптенето на сърцето си.
Патрик знаеше, че Раийм бе уверен в спечелването на войната и на битката, в разгромяването на силите на острова. Идваше на брега, за да събере трофеите.
Колко е глупаво, помисли си Патрик, да си прекалено сигурен.
Когато навлезе до кръста в топлите спокойни води, Патрик се обърна само веднъж, вдигна очи високо над обезумелия Кочран към голямата, обрулена от бурята къща, където лежеше Шарлот. Заради него, Патрик, тя можеше да умре тази нощ, а детето им сигурно вече бе загинало. Тъй като не можеше да се върне назад във времето и поправи грешките си, можеше да предложи само едно жертвоприношение, единственото покаяние.
Отмъщението.
— Патрик! — прошепна Кочран, тичайки нагоре-надолу по брега като нетърпелива птица. — По дяволите, магаре такова, твърдоглава морска змия, върни се тук!