Шарлот изведнъж почувства хлад и странен страх.
— Патрик…
Той стана на крака и пристъпи назад, без тя да може да го докосне. Тя почти виждаше каменната бариера, която се спусна между тях.
— Достатъчно. Не искам да те виждам да умираш, защото ме обичаш, Шарлот. Решено е!
— Патрик! — тя се опита да седне, обзета от паника, разбрала, че той вече се бе оттеглил от нея. — Патрик! — отново отчаяно извика тя.
Без да показва някаква емоция, Патрик я притисна обратно на възглавниците.
— Почивай! — каза той. — Само си почивай! При тези думи той тръгна като сомнамбул към вратата.
— Загубих го! — измърмори нещастно Шарлот след един час, когато Джейн седеше до нея, за да й прави компания. — Патрик е мой съпруг, бащата на бебето ми, единственият мъж, който изобщо ще обичам. А той сякаш е на другия край на света.
Джейн въздъхна.
— Той преживя няколко шока напоследък, нашият Патрик. Първо бурята, след това атаката на пиратите, а ти бе така лошо ранена, всички мислихме, че ще умреш… — Замълча и се усмихна. — С изключение на Гидиън, разбира се. Той сигурно е изрекъл хиляди молитви за възстановяването ти, и аз мисля, той не се съмняваше дори за миг, че състоянието ти ще се подобри. Все пак Патрик още е замаян от случилото се. Нужно му е просто време да осмисли всичко.
— Надявам се да имаш право — измърмори Шарлот, но сърцето й се беше се качило в гърлото, имаше ужасното усещане, дали с брак или не, дали с бебе или без, интимните й преживявания с Патрик Тревърън този път наистина бяха приключили.
През последвалите слънчеви дни Шарлот бавно се възстановяваше, постепенно, поне физически се подобри. През цялото време, докато тялото й укрепваше, една съществена част от душата й изсъхваше и умираше.
Не че Патрик я отбягваше. Той седеше с часове при нея, на терасата пред стаята, четеше й Шекспир, дори й изиграваше някои от по-драматичните и комични сцени. Носеше й сочни плодове, разказваше й случки от младежките си години.
Въпреки всичко това обаче, той можеше да бъде и някой непознат, нает да развлича болен човек. Спеше в друга стая нощем, не я целуваше или прегръщаше или намекваше по някакъв начин за необяснимата страст, която преди пламтеше помежду им.
Всичко беше свършило, както се опасяваше.
Гидиън й беше верен поддръжник през тези трудни дни и макар скръбта по загубената Сузана да се четеше ясно в очите му, Шарлот правилно бе предположила, той все повече и повече се сближаваше с Джейн.
Стела, която също се стремеше към романс с Гидиън, прие ситуацията с изненадваща благосклонност и обърна взор към един млад моряк от екипажа на Патрик, както и Нора. Дебора, най-младата от групата, се задоволяваше да обича безвредните, прекрасни мъже от книгите, които обичаше да чете.
След месец Шарлот се изправи на крака, но радостта бе напуснала живота й, както и любовта на Патрик. Предполагаше, че ще се съвземе някой ден, ще намери място за себе си и за детето си на този свят, но това време изглеждаше далече в бъдещето.
Патрик повече не бдеше до нея, сега, когато вече беше добре и бебето риташе по стените на стомаха й. Той работеше от изгрев до залез-слънце заедно с другите мъже, почистваха отломките от тръстиковите поля и подготвяха почвата за нова сеитба.
Един ден, когато Шарлот нямаше какво да прави и безцелно се разхождаше из онова крило на къщата, където беше стаята на Гидиън, тя се спря пред отворената врата.
Една взета назаем платнена пътна чанта лежеше върху леглото му. Беше отворена и Гидиън прибираше ризите и панталоните, които Джакоба и другите му бяха ушили. Той обърна глава и й се усмихна, а очите му светеха.
— Здравейте, г-жа Тревърън. Изглеждате много добре днес.
Шарлот въздъхна и се отпусна, облягайки се на вратата. Гърлото я стягаше и тя трябваше да изчака известно време, преди да заговори, за да може да запази под привиден контрол променените си чувства. Опита да се усмихне.
— Австралия е доста далеч от тук — накрая каза тя. — Прекалено далеч, за да можеш да преплуваш или да гребеш с лодка.
Гидиън се усмихна и посочи към кресло с облегалка за главата.
— Влез и седни.
Шарлот прие.
— Не е редно — в същото време протестира тя. — Не би трябвало да съм тук.
Приятелят й се засмя.
— Откога, мила Шарлот, ви е грижа за такива прозаични концепции, като благоприличието?
— Вие заминавате — каза тя и погледът й отново се спря на чантата.
— Корабът, за който се молех, е време да пристигне.
Шарлот не се съмняваше в истинността на това, което той казваше. През изминалите седмици беше имала много възможности да се увери, че Гидиън е в добри отношения с бога. Веднъж например, когато изпитваше страшна болка от нараняването, и не можеше да я понесе, той взе ръката й, каза й няколко думи и тя се почувства по-добре.