Пасторът, красив мъж с квадратна долна челюст, бледозлатиста коса и спокоен поглед на човек, сигурен във вечните неща, постави чаената чаша на масата и се загледа в пристанището. Милисънт проследи погледа му. Както винаги гледката на сиво-сините води, украсени с бели планини и безчет вечнозелени гори, подобри настроението й.
— Трябва да вярваш, скъпа — каза Лукас. Взе ръката й и я стисна, и тя беше благодарна за постоянната, неизменна обич на съпруга си.
Точно такъв съпруг заслужаваше Шарлот, мислеше си ядосано Мили. Не беше честно една такава хубава жена като сестра й да разбие сърцето си по онзи пройдоха, морския капитан. Татко й чичо Девън често спореха кой първи ще бичува Патрик Тревърън с камшик на улицата, ако изобщо се осмели, да си покаже физиономията в Куейд Харбър. Милисънт, обикновено миролюбива, се надяваше поне наполовина г-н Тревърън да получи заслуженото си.
— Лидия каза, че Шарлот плаче през нощта — продължи Мили натъжена. — Тя се храни само заради детето, не заради себе си и непрекъснато наблюдава корабите в залива.
Лукас въздъхна, но не каза нищо. Най-голямата му сила бе във възможността да изслушва спокойно, без да изказва явно мнение по казаното.
Изведнъж Мили започна да плаче.
— Не мога да понасям това повече, Лукас — прошепна тя. — Прекалено ужасно е да виждам Шарлот да страда така. Винаги е била толкова силна, вечно смееща се и пакостлива!
Лукас стана от стола, приближи се до бялата желязна маса и се наведе над Мили:
— Скъпа — каза той и я прегърна със силната си ръка — Шарлот е у дома, в безопасност, сред хора, които я обичат. След време ще стане пак същата.
Мили обърса очи с опакото на ръцете си. Никой не познаваше Шарлот така добре като нея, освен самият Патрик Тревърън. Наистина Шарлот бе издръжлива, да не говорим, че голямото й семейство я обичаше до лудост. Но тъй като съществуваше специално общуване между Мили и нея, Мили усещаше нещо, което другите не можеха да доловят.
Светлината в духа на Шарлот, същността й ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всеки изминал ден.
Лукас стоеше до стола на Мили с ръка върху рамото й.
— Имам да водя телефонни разговори — каза той. Мили обърна глава, целуна го леко по ръката и кимна, без да го погледне. Когато той замина, постави чиниите в кухненската мивка, махна престилката и се отправи към централната къща.
Шарлот седеше в коридора покрай прозорците на втория етаж във внушителната къща на баща си и мащехата си, с ръце на огромния си корем. Боязлива усмивка трепна по устните й.
— Може би ще е днес — каза тя на нероденото си дете. — Може би баща ти ще се върне при нас днес.
Чу една от френските врати да изскърцва и се раздвижи на стола, докато мащеха й дойде да й прави компания.
Лидия беше поразяващо красива жена със светла коса и силен дух, прекрасна майка на своя рояк момчета и добра съпруга на бащата на Шарлот. Освен това тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват при определяне обширните интереси на съпруга й в дърводобива. Бе застанала до парапета на тясната тераса, русите й къдри се вееха от мъгливия, солен бриз.
— Ако можех да ти пожелая едно нещо на този свят, Шарлот — каза тя, без да поглежда доведената си дъщеря — то би било споделената обич като тази между баща ти и мен. Нашият съюз е от онези, които подхранват душата и помагат на двама ни да бъдем това, което сме.
Шарлот мълчаливо слушаше. Лидия не се хвалеше безцелно, защото възхитителната страст между Бригъм Куейд и любимата му съпруга бе очевидна за всеки, който би си направил труда да ги погледне. Мили и Лукас имаха подобна, макар по-тиха връзка.
Лидия се обърна и погледна Шарлот, която продължаваше да стои на стола, чувстваща се неловко и неудобно в огромния си обем.
— Не бих говорила така, като знам какво преживяваш, но чувствам, че се налага. Мисля, че ти и Патрик също имате такава връзка. Ако съм права, Шарлот, то ти трябва да се подготвиш и се бориш за брака си.
Шарлот преглътна. Патрик, както по всичко личеше, бе изоставил и нея и детето. О, той се бе разпоредил за построяването на внушителна къща близо до Сиатъл и за конструирането не на един, а два клипера, но не бе посетил или писал на жена си.
— Мисля, че имахме такава — каза тя. Откакто се бяха разделили с Патрик през онзи следобед на стъпалата на къщата, на острова, не бе изминал нито миг, в който сърцето й да не бе туптяло с копнеж по него.
През цялото пътуване до Сидни тя очакваше Патрик да я последва — вероятно с друг кораб, минал покрай острова. Но той изобщо не се появи.