Когато пристигнаха в Австралия, те изпратиха Джейн и Гидиън във вътрешността на страната, за да изпълняват своята мисия, а те с Кочран си починаха няколко дни, ходеха на театър заедно и разглеждаха околностите. Раийм, пиратът, бе върнат във Великобритания, за да бъде съден.
Шарлот скоро стана неспокойна и помоли капитан Трент на Викториана да й препоръча кораб, отплаващ за Сан Франциско. Там се сбогува с Кочран и продължи да пътува с друг плавателен съд за Сиатъл, където баща й, мащеха й и Мили я чакаха. Тя се бе хвърлила в силната прегръдка на Бригъм Куейд в онзи ден преди много седмици, зарида с огорчение и болка, но все още вярваше, че Патрик не ще може да стои завинаги далеч от нея. Щеше да му липсва великолепното приключение на съвместния им живот, както и на нея й липсваше…
В погледа на Лидия имаше загриженост, но не и съжаление.
— Ти си от фамилията Куейд, Шарлот, възпитана см да бъдеш силна. Когато те гледам сега, виждам жена, която се е предала. Баща ти и аз страшно се тревожим.
Шарлот застина в стола, преди да може да предложи отговор, утробата й внезапно и силно се сви. В пристанището изсвири корабът, който носеше ежедневната поща, един символ на обикновените неща.
Лидия, които беше служила като медицинска сестра по време на въстанието в Южните щати и бе помагала на д-р Джо Маколи години наред, прецени ситуацията и започна да действа без паника.
— Е, дойде време, така ли с? — каза нежно тя и помогна на Шарлот да се изправи.
Шарлот изпъшка. Веждите и горната й устна бяха овлажнели от пот, а тазобедрените й кости сякаш щяха да се разпаднат. Патрик, дълбоко в душата си извика тя и само за миг й се стори, че го чува да й отговаря.
Бригъм Куейд позна високия, широкоплещест млад здравеняк в мига, в който отвори вратата, и ако моментът не беше такъв, щеше да го хване и повали с един удар на верандата.
Тревърън кимна за поздрав и с рамене си проправи път покрай Бригъм в прохладния и сенчест вестибюл.
— Къде е тя? — настоя той. — Къде е Шарлот?
Точно в този момент болезнен вик долетя от втория стаж.
— Горе — отговори хладно Бригъм. — Ражда детето ти.
Тревърън пребледня и изпусна пътната си чанта от хубава кожа, а Бригъм помисли със спокойната част от собствената си обърканост, че не всичко е загубено с този негодник, морски капитан. Можеше и да има частица благоприличие в него.
— Къде?
— На първия етаж в дясно — макар и неохотно отвърна Бригъм. Друг вик достигна до ушите им, докато Патрик хвърчеше нагоре по стълбите, а Бригъм премигна. Ужасно беше, когато Лидия раждаше петте им здрави момчета, но чувайки първородната си дъщеря да се мъчи, беше някак още по-лошо.
Все пак Бригъм се усмихна, гледайки към тавана, като си спомни реакцията на Патрик при новината за настъпващото бащинство. Видът му бе, като че ще припадне, но се овладя и затича нагоре по стълбите, сякаш животът му зависеше от стигането до Шарлот.
Да, помисли си Бригъм. Все още има надежда.
Шарлот бе извила гръб, когато напънът я сграбчи отново и помисли, че халюцинира, когато видя Патрик да се втурва в стаята, блъскайки вратата с трясък в стената, и да пада на колене до леглото й.
Лидия остана невъзмутима и не отклони поглед от раждането.
— Ако ще се пречкате, Патрик Тревърън — предупреди го тя — ще трябва да накарам да ви изведат оттук.
Шарлот пипнешком потърси ръката на Патрик и я намери.
— Ти си тук? Ти наистина си тук? — глупаво питаше тя. Нова контракция я сграбчи и надигна тялото й от леглото.
— Да — каза Патрик пресипнало, когато най-лошото беше отминало. Той продължаваше да държи ръката й. — Опитах се да стоя настрана, с божията помощ, но не можах.
— Ако бог някак може да ви помогне, капитан Тревърън — сухо отбеляза Лидия и в същото време поглеждаше Шарлот — мисля, че първо трябва да ви удари с лопата по главата, за да ви привлече вниманието.
Патрик леко присви устни при думите на Лидия, а Шарлот прие познатата усмивка с цялото си същество като вълшебно облекчение на болката. Той целуна ръката на Шарлот.
— Може би вече го е сторил, г-жо Куейд. Може би.
— Не ме оставяй — едва си пое дъх Шарлот. Тя се срамуваше, че има такава голяма нужда от Патрик, но това си беше самата истина.
— Тук съм — увери я той и отново целуна ръката й, този път по дланта.
Шарлот би била по-щастлива, ако беше казал: „Никога вече.“ или „Ще бъдем заедно завинаги.“, но нямаше време да се разправя. Болката отново дойде, стигна до най-мъчителната точка и тя трябваше да извика.
Патрик не се уплаши от писъците й, държеше ръката й, приглаждаше косите й, насърчаваше я, подкрепяше я с нежни думи.