— Боже в небесата, Шарлот — след дълго време, на пресекулки каза учудено той. — Ти си наистина най-забележителната жена, която е живяла някога.
Това не беше отговор, но за онази нощ бе достатъчно. Шарлот прегърна съпруга си, той я притискаше в прегръдката си, и тя за първи път от месеци насам заспа спокойно.
Седмица след раждането на Ани, когато беше сигурен, че и двете, жена му и дъщеря му, бяха добре, Патрик замина за Сиатъл да инспектира огромната къща, която бе поръчал доста преди да пристигне в Съединените щати. Той дори не се отби да провери как напредват с проектите на двата му кораба, те можеха да чакат.
Голямата тухлена къща се издигаше на един от няколкото хълма на Сиатъл и гледаше към водата. Всяка от огромните елегантни стаи бликаше от светлина. Патрик беше щастлив при мисълта, че Ани ще расте в такава къща. Дъщеря на майка си, тя сигурно щеше да се спуска надолу по парапета и да се пързаля по чорапи по дървените подове.
Гласът на Кочран не стресна Патрик, макар да мислеше, че е сам.
— Кажи ми, тя съгласи ли се да те чака тук, твоята прекрасна Шарлот, и да те приема в сърцето си и леглото си, когато се върнеш от пътуване по море?
Ярост изпълни Патрик. Кочран беше най-старият и най-добрият му приятел, а той умееше веднага да напипа най-болезнения проблем. Обърна се и застана с лице към първия си помощник.
— Не — отвърна хладно той. — Шарлот ми каза нещо като да вървя по дяволите. Твърди, че никога няма да живее в тази къща без мен.
— Е, и?
Патрик въздъхна.
— Аз не можах да й обещая тона. Ние с Шарлот сме в задънена улица.
Обикновено веселото лице на Кочран се навъси с нетърпение и възмущение.
— За бога, човече, не мога да спра да се чудя как може да си такъв глупак. Ти си наполовина жив без Шарлот, и добре го знаеш!
Патрик се придвижи към един от аркообразните прозорци, извисяващи се от пода до украсения с корнизи таван. Пристанището бе залято от слънчева светлина, осеяно с кораби.
— Тя е в безопасност там, близо до баща си. Ани също.
— Ти се страхуваш — измърмори Кочран, сякаш поразен от откритието си. — През цялата ни съвместна работа, приятелю, аз те смятах за смел мъж, водач, заслужаващ титлата капитан. Но сега виждам, че съм грешил — ти не си нищо друго, освен страхливец.
— По дяволите! — изрепчи се Патрик с избухлив глас. — Имам причини да се страхувам — на няколко пъти Шарлот щеше да умре заради любовта ми! А сега съществува и Ани…
Кочран беше явно развеселен, лишен от съчувствие.
— Мислех, че никога не ще се наложи да ти го кажа, но те и двете ще живеят по-добре без теб. Една „голяма“ жена като Шарлот има нужда от мъж, с който да споделя живота си, а не сополанко като теб, страхуващ се да поеме риск, когато наистина има смисъл!
— Махни се! — избухна Патрик и посочи разярено към голямата двойна врата на стаята, проектирана за приемен салон. Гласът му отекна в празното пространство.
— С удоволствие — отвърна Кочран и причини болка на Патрик със студенината в гласа си. — Ще плаваш с онези хубави нови кораби без мен, капитан Тревърън. Не мога да приемам заповеди от мекушаво чудо като теб.
Патрик затвори очи от болка, защото загубата на най-близкия му приятел бе брутален удар. Той искаше да помоли Кочран да не си отива, да го разбере, но гордостта не му позволяваше такъв жест.
Потрепери, когато чу входната врата да се затръшва. След като мина малко време, той излезе навън и се разходи. Тук щеше да има градина, там мраморен фонтан, там плитко езерце, светещо със златни рибки за радост на детето му.
Мечти, смъмри се Патрик. Само пушилка. Шарлот никога не ще живее в тази къща, дъщеря им никога не ще бяга и се смее из живописната благоуханна градина. Повдигна поглед към големите прозорци на втория етаж, където имаше голям апартамент с френска камина и малка стая за къпане и обличане. Шарлот никога не ще лежи под него в огромното легло, което възнамеряваше да постави, нямаше да разкопчава бричовете му, да го поема в себе си и го води сладостно и безжалостно, както само тя можеше. Нямаше да зове името й с неугасима страст и нямаше да чуе тя да вика неговото.
Разбит от мъка, Патрик се обърна, прекоси големия двор, и мина през портата, където го очакваше наетата двуколка. Не погледна назад, дори нито веднъж, а се отправи към корабостроителницата, където новата му „любима“, наполовина построеният клипер, го очакваше.
Вечерта, вместо да се върне с кораб в Куейд Харбър при Шарлот, Патрик си нае стая в хотел Юниън.
След шест седмици Шарлот бе укрепнала. Опакова нещата си и тези на Ани и потегли за Сиатъл, но не за да търси Патрик. Болката от загубата му туптеше в нея, но тя бе преодоляла кризисния момент някак и с раждането на дъщеря си бе решила да живее живота си, със, или без Патрик.