— Коя си ти? — попита Шарлот, неспособна да повярва, че се намираше на такова място и водеше подобен разговор. Намръщи се замислено на русата коса на Алев. — Не е възможно да си родена тук, в Риц.
Другата жена пак въздъхна и седна на един съседен диван, приглаждайки полите си много внимателно.
— Някога се наричах Олив. Когато бях момиче, пътувах с кораб от Англия за Франция, за да продължа образованието си в един много специален пансион, но корабът ни беше превзет от пирати.
При тези думи гърлото на Шарлот болезнено се стегна от ужас и съчувствие.
— И на колко години беше?
— На шестнадесет — отговори Алев със съвсем безразличен тон, като че ли такива неща се случваха едва ли не всеки ден. А може би в тази част на света, помисли си Шарлот, наистина беше така.
— Трябва да си била ужасена! — Шарлот не можа да се въздържи и хвана една от къносаните ръце на Алев. — Защо правителството не се намеси да те защити?
Алев се усмихна примирено.
— Правителствата не изгарят от нетърпение да спасяват отделни свои граждани, както би ни се искало да вярваме. Да, бях изплашена, но по-късно се научих да се радвам на разкоша край мен. Тук ме глезят — имам слуга и собствени стаи. Халиф се грижи да ми се дават всички сладкиши и шоколади, които си пожелая и той е… Тя замлъкна, изчерви се и отмести погледа си. — Той е много красив и знае как да направи една жена щастлива.
Шарлот също се изчерви. Тя знаеше за интимните отношения между мъжете и жените, естествено, защото беше израсла в американския Запад и беше ходила на училище в Париж. Все пак, й липсваше онова, което тя и приятелките й от училище наричаха „Опит“ към което определено се числяха разни мистерии.
— Щастлива? — плахо попита тя, въпреки че знаеше, че не е учтиво да любопитства.
— Ще разбереш — каза Алев със загадъчна закачливост в очите. — Когато легнеш при Халиф, той ще ти покаже колко славно нещо е да си жена.
Шарлот никак не се успокои от тези думи: без значение колко привлекателен можеше да се окаже Халиф, тя нямаше никакво намерение да „ляга“ при него. Досега, тя никога не беше мислила за мъжете от такава гледна точка, освен, разбира се, за Патрик. Стисна ръцете си в юмруци. Беше ли я измамил капитанът, като обеща да я вземе, щом си тръгнеше от двореца?
— Ти си гладна — отбеляза Алев и беше права. — Бъдещето няма да ти изглежда толкова безнадеждно, когато стомаха ти е пълен. — С това, тя грациозно плесна с ръце и веднага се появи младо, тъмнооко момиче.
Алев каза нещо на жената-дете на бърз арабски и тя бързо се отдалечи да изпълни нареждането. Подобно на Алев и на другите жени, които Шарлот беше видяла, момичето носеше обикновена, свободно падаща роба.
— Пакизе ще донесе закуски — каза бъдещата „кадън“. — Сега ми разкажи, по какъв начин те плениха?
Шарлот преглътна протеста, който й се прииска да изрече при така подбраните думи на Алев: в края на краищата, от пазара я бяха отвлекли против волята й през оня прокълнат от съдбата ден, когато тя така арогантно беше предпочела да игнорира предупрежденията на по-възрастните от нея. За миг и с тежко чувство за вина, си спомни за Бетина и се запита какво ли ставаше сега с нещастното момиче.
Като скръсти ръце върху огледалото, все още приютило иначе голото й тяло, Шарлот обясни, че била на път от Париж за дома, в компанията на семейни приятели и че в последния момент семейство Ричардсън бяха решили да направят една кратка екскурзия до остров Риц. Засрамена, тя призна, че една сутрин буквално бе завлякла Бетина със себе си на пазара, където после двете били заловени. По-късно — а самият спомен за това беше такъв удар върху гордостта на Шарлот, че в гърлото й се надигна жлъчка — тя или била продадена, или дадена като подарък на Патрик Тревърън, както се дава цигара или чаша вино.
Алев почти не реагира на разказа й, тъй като несъмнено беше чувала много подобни и преди. Нейната собствена история, в крайна сметка, бе не по-малко драматична.
— Значи си била американка — каза тя. — Така и си помислих, заради говора ти.
— Аз съм американка — поправи я Шарлот. — Скоро се връщам там и когато сляза от пощенския кораб на пристанището в Куейд, кълна се, че ще коленича, ще целуна земята и никога повече няма да си помисля, че мястото е скучно и провинциално.
Алев само потупа Шарлот по ръката, сякаш искаше да й каже, че това беше приятна мечта, която скоро щеше да бъде отхвърлена и заместена от реалността.
Слугинята се върна, носеща месингова табла, натоварена с нарязани плодове, пъпеши, банани и някакви други неща, които Шарлот не можеше да разпознае, наред с няколко вида сирене, малка чинийка с маслини и купичка с шербет, направен от яркочервени плодове. Поставяйки храната върху малка масичка до дивана на Шарлот, Пакизе взе от таблата една красиво изрисувана чаша и й я подаде.