Една по една жените, които се бяха наслаждавали на спокойствието на сенчестия двор, започнаха да се прибират в двореца, като нито една не пропусна да хвърли любопитен поглед по посока на Шарлот. Когато най-после остана сама, тя вдигна полите на робата си и обгърна с ръце и крака ствола на дървото.
Не беше се катерила по дърветата от години — всъщност, от времето, когато напусна Куейдс Харбър, за да замине да учи в Париж, но позабравената й пъргавост много бързо се върна. Само за две минути с цената на няколко драскотини по коленете и вътрешната страна на бедрата, тя се намери на един висок клон.
Прегърнала здраво с една ръка древния изкривен ствол, тя се извърна, за да погледне отвъд стената и погледът й се сблъска с невероятно красивата гледка на тюркоазното море. На няколкостотин метра от брега грациозно се поклащаше закотвеният кораб „Енчантрес“. В трите посоки не се виждаше нищо друго, освен още и още вода, така че Шарлот внимателно се извъртя, за да огледа на юг.
Пустиня, докъдето стигаше погледът.
Шарлот въздъхна обезкуражена, а в следващия момент едва не падна от дървото, когато отдолу й извика някакъв женски глас.
Тя не разбираше езика, но тонът беше достатъчно ясен: трябваше да слезе незабавно.
Зачервена от гняв, че към нея се бяха осмелили да се държат така заповеднически, Шарлот все пак се подчини. Когато стигна до земята, се намери лице в лице с дребна, забулена жена, с огромен, извит като клюн нос.
Старата вещица размаха заплашително къносания си пръст току под носа на Шарлот и продължи да излива яростната си тирада.
Търпението на Шарлот, вече подложено на достатъчно изпитания през последните дни, просто се изчерпи.
— Сега, само за момент! Която и да си ти, няма да ти позволя да ми говориш така…
Точно в този момент отнякъде изникна Алев и сложи ръка на раменете на Шарлот, като ги притисна с такава сила, че без малко костите й да се натрошат и слеят в една обща, болезнена маса. Заговори бързо и от тона й Шарлот разбра, че се опитваше да успокои старата жена.
Накрая Алев се обърна към Шарлот и строго каза:
— Ако не искаш да те набият с камшика, трябва да престанеш да бъдеш… толкова твърдоглава. Тази тук е Султана Валиде, майката на Халиф и властта й в харема е безгранична!
Естествената реакция на Шарлот беше да възрази, защото никой и никога в живота й досега не беше се осмелил да я набие. Вбеси я самата идея за това, но все пак някакво вътрешно чувство я накара да изслуша Алев и да запази за себе си мнението си за това изостанало общество.
— Поклони се и й кажи, че съжаляваш — нареди Алев, като я ощипа тайно, но много болезнено по ръката, за да подчертае сериозността на думите си.
След като преглътна напиращите на езика й проклятия, Шарлот се насили да изпълни възможно най-лекия поклон и да промърмори нещо като извинение.
Алев пак заобяснява нещо, преувеличавайки в превода, без съмнение, думите на Шарлот, за да ги накара да прозвучат по-малко враждебни, отколкото бяха в действителност. Най-после майката на султана изгледа Шарлот през силно присвити очи, отправяйки й неприкрито предупреждение, после се обърна и се отдалечи, трополейки на смешно високите си налъми.
— И ти наистина искаш тази ужасна жена да ти стане свекърва? — не сдържа учудването си Шарлот, като засенчи очите си с ръка, за да вижда по-добре старата сврака, запътила се към сградата на двореца.
Алев възкликна с негодувание и изчерпило се търпение:
— Не — доста остро отговори тя — но трябва да спечеля благоразположението й, щом съм решила да спечеля Халиф за съпруг. А ти какво замисляше, защо се покачи на това дърво?
Шарлот изгледа Алев с поглед, в който ясно се четеше, че считаше въпроса й за глупав.
— Опитвах се да видя какво има зад стената, естествено. Струва ми се, че е по-лесно да се избяга от Дяволския остров, отколкото от това място тук.
Другата жена хвана Шарлот за лакътя и я поведе към високата, сводеста врата, през която току-що беше преминала султанската майка.
— Дево Марийо, Божия майко! — възкликна Алев, явно забравила за момент, че се беше покръстила във вярата на Халиф и народа му. — Ти полудяла ли си? Първо говориш за бунт, а после за бягство! Наистина ли искаш да те накажат?
Шарлот се опита да се отскубне, но бременната жена се оказа по-силна, отколкото изглеждаше.
— Разбира се, че не искам да ме накажат! — изсъска Шарлот. — Но ти продължаваш да пренебрегваш факта — точно както направи и онази сбръчкана стара кокошка — че аз съм на гости тук. Не съм собственост на султана, нито на някой друг мъж и няма да позволя да ми нареждат и да ме обиждат.