1
Дори в този ранен час в средата на предобеда въздухът на пазара, на местния „сук“, вече беше лепкав и натежал от жегата. Писукаха пилета, търговци крещяха и спореха маймуни, облечени в миниатюрни елеци и с фесове на главите, пищяха, за да привлекат вниманието върху себе си, а вместо прохладен ветрец около сергиите се виеше странна, монотонна музика. Миризмите на подправки и неизмити тела се примесваха с лютия дим от готварските скари и ярките, копринени дипли на взетите назаем роба и було на Шарлот, лепнеха по овлажнялата й кожа. Тя беше очарована.
Спътничката й, Бетина Ричардсън, която беше с няколко години по-млада от Шарлот и облечена по същия начин, съвсем не споделяше ентусиазма й.
— Татко ще ни убие ако разбере, че сме дошли на това ужасно място — просъска тя и булото, покриващо красивото й лице, се изду от дъха й. — Ами да, двете с теб можем да завършим в пустинята, отвлечени от някой шейх!
Шарлот въздъхна:
— Няма, и още по-жалко — каза тя, само за да подразни Бетина.
— Шарлот! — извика шокирана Бетина.
Шарлот се усмихна иззад воала си. Семейство Ричардсън бяха пристигнали с кораб до островното царство Риц, разположено между Испания и бреговете на Мароко, за да посетят стари приятели, богати търговци, с които се познаваха още от Бостън. Бетина беше пожелала да остане в Париж, докато настъпи време да отплават за Лондон, а после за Съединените щати, но Шарлот се беше възпротивила на тази идея. Тя нямаше намерение да пропусне шанса да посети такова място като Риц, тъй като тук съществуваше поне някаква вероятност за приключение.
И точно това, разбира се, ядосваше Бетина толкова много. Наложи се дълго да бъде убеждавана, докато измъкнат тайно робите и булата от гардероба на тяхната домакиня, после да се промъкнат през една задна врата и да тръгнат по тесните, прашни улички, следвайки миризмите и какофонията от звуци, докато се озоват на пазара.
Застанала пред една от сергиите, Шарлот предпазливо опипа една грубо направена кошница. Тя щеше да запомни този ден за цял живот и в часовете на отчайваща скука несъмнено щеше да се връща в спомените си към него. Във въображението си можеше да добави и величествен шейх, яхнал чистокръвен арабски жребец, дошъл на пазара, за да купува роби, а може би дори и банда мародерстващи пирати, край чиито размахани саби пилетата и търговците се разхвърчават на всички страни…
Някакво раздвижване в края на редицата от крещящи евтини сергийки и масички, набутани в нишите на древните каменни стени, прекъсна мечтанията й. Бетина стисна ръката й с изненадваща сила и прошепна:
— Нека да се върнем в къщата на Винсентови, Шарлот, моля те!
Шарлот застина, вперила поглед към високия мъж, крачещ през тълпата и просто не можеше да повярва на очите си. За няколко напрегнати мига, тя се видя отново на тринадесет години, в родния Сиатъл. Беше се покатерила на мачтата на един платноходен кораб, спомняше си името, „Енчантрес“, но когато се намери високо над палубата, куражът й я бе напуснал. Бе се вкопчила здраво във въжетата, твърде ужасена, за да се опита да слезе оттам сама.
Патрик Тревърън се беше качил, за да я свали долу.
Бетина я дръпна за ръката.
— Шарлот — жално я замоли тя — Не ми харесва видът на този мъж! Сигурно е разбойник!
Шарлот не можеше да помръдне от мястото си и сега беше още повече благодарна за воала си, който успешно прикриваше усмивката, затрептяла така идиотски по устните й. Патрик не беше се променил много за десетте години, въпреки че сега плещите и гърдите му бяха по-широки, а чертите на лицето му по-изострени, той все още носеше тъмната си коса малко по-дълга от обичайното и пристегната отзад с тясна черна панделка, а погледът в сините му като индиго очи беше все така остър и проницателен. Той вървеше с арогантна самоувереност, което вбесяваше Шарлот, но въпреки това сърцето й биеше лудо и тя с огромно усилие успя да се въздържи да не изтича до него и да го попита дали си я спомня.
Нямаше да си спомни, разбира се, а дори и да можеше, в оня далечен ден на срещата им тя беше само едно малко момиченце. После, през всичките тези десет години си беше мечтала за него, измисляйки си фантазия след фантазия за бъдещите си срещи с този млад моряк, докато той вероятно не беше помислил за нея дори веднъж.
Той се приближи и, въпреки че на силно загорялото му аристократично лице се беше появила усмивка, очите му оставаха студени. После спря пред една сергия с плодове, взе си сочен, узрял портокал, обели го с върха на кинжала, който сръчно извади от колана си и хвърли една монета на смирено привелия се търговец.
Шарлот не помръдна, нито издаде някакъв звук, но нещо у нея явно привлече вниманието му. Той се приближи съвсем и застана до нея и треперещата Бетина, вперил малко учуден и замислен поглед в кехлибарените очи на Шарлот.