От стомаха й се надигна нов спазъм и нова вълна достигна до гърлото й, но Шарлот преглътна. Ако запазеше самообладание, може би щеше да успее да открие Бетина и двете заедно биха избягали от похитителите си. А от друга страна, можеше и никога вече да не види приятелката си.
В съзнанието й започнаха да се оформят ярки и ужасяващи картини. Преди, Шарлот често се беше унасяла в тайни мечти, в които виждаше себе си като момиче от харем, а султанът на този харем беше не някой друг, а именно Патрик Тревърън. Тогава беше невинна игра, при която по слабините й се разливаше приятна слабост, а бузите й пламваха от смущение, но реалността, че сега се намираше изправена пред живота на истинска бяла робиня, съвсем не беше ученическа фантазия. И разбира се, нямаше да я продадат на мъжа, за когото си беше мечтала през всичките тези години — о, не. Сигурно щеше да стане собственост на някой сводник, или притежание на потен, дебел звяр, за когото тя нямаше да струва повече от едно куче или кон.
Шарлот си спомни за дома си в Куейдс Харбър, разположен на зелените брегове на Паджет Саунд, където баща й беше собственик на една от най-големите дърводобивни фабрики в областта Уошингтън. Бригъм Куейд беше мъж с много здрави принципи и никаква склонност към необмислени постъпки, но Шарлот никога, дори за момент не беше се съмнявала в любовта му. Тя и сестра й Мили винаги бяха знаели, че той би дал собствения си живот, вместо да позволи да се случи нещо на някоя от тях и точно поради тази причина те двете бяха израснали самоуверени и безстрашни.
Лидия, мащехата им, ги беше научила да бъдат силни жени, да не се страхуват да поемат рискове и да дават израз на интелигентността си и в крайна сметка, точно тези качества досега бяха служили отлично на Шарлот. До тази сутрин — ако все още беше същата сутрин — когато тя се беше събудила с блестящата идея да се нагизди с роба и воал и да изследва забранения „сук“.
Шарлот си представи Мили, красивата си и волна сестра, облечена в прекрасната си бяла, дантелена булчинска рокля, с очи, блеснали от любов и възбуда. Представи си тъжно и петимата си братя, един след друг: Девън, Сет, Гидиън, Джакоб, Матю.
Съществуваше огромна вероятност никога повече да не види нито един от членовете на семейството си. Още по-лошо — обичните й неминуемо щяха да страдат от изчезването и очевидната й съдба, а родителите на Бетина щяха да бъдат безутешни в скръбта си. Дъщеря им беше всичко за тях и поради импулсивните действия на Шарлот бяха загубил детето си.
В този момент отчаянието почти сигурно щеше да завладее, Шарлот, ако не беше възникнало нещо по-важно, за което се налагаше да помисли.
Пантите на вратата изскърцаха и в тъмнината проникна лъч светлина. После в стаичката влезе дребен човек. Носеше арабски дрехи, но това беше всичко, което Шарлот успя да различи.
Сърцето й заби от страх и безпомощна ярост, когато той се приближи до нея, изправи я грубо от пода и извади парцала от устата й. Поднесе й чаша с хладка вода и нетърпеливо я притисна към устните, й, за да пие.
Шарлот преглътна всички скандални думи, които й се искаше да му каже, както и всички тревожни въпроси, които копнееше да зададе, и жадно отпи. Горещината беше трудно поносима и тя едва сега осъзна, че тялото й плуваше в пот.
— Ти кой си? — прегракнало попита тя, след като утоли жаждата си.
Мъжът промърмори нещо на арабски, при което Шарлот не разбра думите, но добре схвана отношението му към нея. Тъмничарят й не се държеше презрително, нито дори враждебно — той просто беше безразличен.
— Какво е това място? — бързо изрече тя, по-скоро в опит да склони мъжа да не й запушва устата отново, вместо в очакване на отговор. — Защо ме държите тук?
Посетителят на Шарлот й изкрещя нещо, но както и предния път, забележката му нямаше нужда от превод. Той просто искаше тя да млъкне.
За да й покаже това по-нагледно, той върза отново парцала през устата й, но този път малко по-стегнато, така че краищата му се впиха в устните й. После блъсна Шарлот, силно, така че тя падна на пода.
За пръв път мъглата от ужас и гняв, прилегнала плътно над нея, се разкъса от бавно, едва доловимо усещане за поклащане и тя разбра, че беше попаднала в трюма на някакъв кораб. Малко се успокои от това, че беше успяла да установи вида на затвора си, но наред с това се наложи да си даде и сметка, че сега бягството й би било още по-трудно.
Докато Шарлот наблюдаваше пазача, който вече излизаше от импровизираната й затворническа килия, тя всъщност се зарадва, че устата й беше запушена. Парцалът й пречеше да изрече целия поток от проклятия и цветисти псувни, които беше научила на работните площадки на баща си и въпреки че не говореше английски, арабинът положително щеше да разбере, че беше станал обект на долни обиди и търпението му, което и без това беше на изчерпване, можеше и съвсем да свърши.