Шарлот строго си постави задачата да вдишва дълбоко въздух през носа си и бавно да го изпуска през превръзката на устата. Каквото и да се случеше, трябваше да не губи самообладание, да положи всички сили да не проявява гнева си, нито страха си.
Горещината в тъмното помещение беше задушаваща и сега, когато Шарлот вече знаеше, че това наистина беше трюм, тя започна да различава бързо пробягващите стъпки на плъховете по гредите над главата си и ровичкането им из запасите храна, складирани около нея. Потръпна и отправи безмълвна молитва да се случи чудо.
Скоро.
Патрик въздъхна, обърна се и закрачи обратно, отдалечавайки се от кърмата на „Чародейка“. Обикновено с наслада наблюдаваше как последните лъчи дневна светлина се разбиваха и изчезваха върху бляскавата повърхност на водата, но тази вечер беше разтревожен.
Том Кочран, негов приятел и първи помощник-капитан, беше застанал зад него.
— Е, ще вдигаме ли платната с вечерния прилив, капитане? — попита той. Той беше солидно сложен мъж на среден ръст, и със сивкавобяла брада, закриваща долната част на лицето му. — Струва ми се, че нашият човек Халиф ще очаква да ни види по някое време тази нощ.
Патрик разсеяно кимна. В Англия, той и султан Халиф бяха ходили заедно на училище, но тази вечер перспективата да посети разкошния му дворец беше изгубила обичайното си очарование.
— Да — каза малко грубо той. — Нареди да вдигнат платната.
При това, Патрик се спусна по стълбите до долната палуба и влезе в личната си каюта, сравнително малка по размер, обзаведена с легло, гардероб, бюро и стол и няколко лавици с книги. Не си направи труда да запали лампа, а просто се отпусна на стола и пак въздъхна.
Чуваше ясно виковете на екипажа горе, на палубата и край такелажа, но мислите му продължаваха да се въртят само около момичето, което бе отвлечено от пазара през същия ден. И защо тя го тревожеше толкова много? Въпреки че беше жалко, нищо неподозиращи млади момичета често изчезваха от пазари като този и вече никой не ги виждаше отново.
Нещо рязко пристегна тила на Патрик, после започна учестено да пулсира. Той изсипа куп проклятия и ядосано захвърли една книга, която рикошира в насрещната стена.
На вратата се почука.
— Влез — изръмжа Патрик, защото добре знаеше, че ако не отговори, момчето, което помагаше на готвача, щеше да продължи да чука.
Тази вечер обаче подноса с капитанската вечеря донесе Кочран.
— По дяволите, човече — каза старият моряк — запали една лампа. Тук е тъмно като в избата на дявола.
Патрик се пресегна към лампата, окачена над бюрото, свали стъклото й и поднесе към фитила клечка кибрит. Знаеше, че по лицето му ясно бе изписано недоволството, че някой го е обезпокоил.
— Какво те гложди? — настоя Кочран, тръсвайки нехайно таблата върху бюрото. — Не можа ли да намериш малката танцьорка на пазара? Оная, на която й беше метнал око още когато хвърлихме котва?
Неочаквано смущение заля Патрик, въпреки че изобщо не можеше да си обясни защо. Той не беше женен, в крайна сметка, така че не беше подвел ничие доверие, когато последва момичето в палатката й и се наслади на женските й прелести.
— Намерих я — призна той, свеждайки поглед към чиниите на бюрото. Агнешко задушено, черен хляб и слаб чай — отново.
Кочран се изхили и зае съвсем непринудена поза, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна удобно на затворената врата, въпреки че не бяха го поканили да остане. — Не ми казвай, че тя ти е отказала.
Патрик не сметна за нужно да удостои думите му с отговор. Той само свирепо и продължително изгледа Кочран, после отхапа със зъби едно голямо парче хляб и започна да яде.
— Май съм си загубил ума — ухили се Кочран — Забравих за момент, че няма такава жена, която да е отказала на Патрик Тревърън. И щом не е танцьорката, какво е това, дето те е разтревожило толкова много?
Патрик отмести подноса и хвърли хляба до чинията с месо.
— Този свят е безжалостен — каза той.
Първият помощник-капитан се престори на силно изненадан.
— А, ето ти едно откритие — с насмешка отвърна той. — Аз пък си мислех, че светът бил само рози и ангелски крилца. — Кочран, за разлика от по-голямата част на екипажа на „Чародейка“, беше образован човек. Патрик знаеше, някога е бил преподавател в мъжка гимназия в Ню Йорк, въпреки че приятелят му не говореше много за дните преди да тръгне по море.