Масажирайки с едната ръка напрегнатите мускули на тила си, Патрик му разказа за отвличането. Но не допълни, че очите с цвят на клен, непрекъснато го преследваха.
— Не можеш да ги спасиш всичките, Патрик — каза Кочран, когато страшният разказ привърши. — Освен това, някои от тези момичета в крайна сметка завършват живота си като кралици, знаеш това. По-красивите от тях получават собствени слуги, блестящи дрехи и всякакъв вид храна, която биха си пожелали или биха могли да погълнат.
Патрик прехапа устни, за да спре потока от нецензурни думи, който напираше да избухне и да се излее в яростна тирада.
Кочран сложи ръка на рамото на капитана.
— Хубава ли беше? — тихо го попита той.
— Да — едва чуто призна Патрик.
— Значи, няма да й се случи нищо лошо — каза приятелят му, след което отвори вратата и напусна каютата.
Патрик вдигна крака, сложи ги на бюрото до подноса с храна, отпусна назад глава и глухо изстена. Главоболието му продължаваше да се влошава и дори през упорито стиснатите си клепачи, той виждаше пред себе си ония златисти очи, вперили поглед в него на пазарния площад.
В следващия момент Патрик си спомни. Той и чичо му бяха закарали „Чародейка“ на док в далечния Сиатъл, през 1866 или 67, при което бяха останали няколко дни, за да се порадват на местното гостоприемство и да разтоварят някои от стоките, които бяха докарали от Калифорния и от Ориента.
Един следобед се беше върнал на кораба, след като бе прекарал цялата сутрин с един от търговците и вдигайки случайно поглед, на такелажа видя да виси едно малко момиче.
Беше й викнал да слезе бързо долу, а тя изкрещя в отговор, при това с достатъчно разумен тон, че не може да се помръдне оттам.
Той се покачи да й помогне, разбира се, след което си бяха разменили не много любезни думи.
Патрик не си спомняше името й, но кехлибарените й очи се бяха запечатали в съзнанието му. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова настроено за приключения малко момиче и младата жена, която бе срещнал на пазара днес, бяха едно и също същество.
Той стисна ръката си в юмрук и я стовари на бюрото с такава сила, че приборите издрънчаха.
След три дни, Шарлот изгуби представа за времето. Даваха й много малко храна и вода и й позволяваха да облекчи естествените нужди на организма си само веднъж на около двадесет и четири часа. Булото й отдавна беше изчезнало, а взетата назаем роба се беше омотала около нея, мръсна и изпокъсана. Кожата й гореше в треска, а синините и ожулванията я боляха повече с течение на времето, вместо да се оправят.
Никой не беше дошъл да я изнасили, а това поне беше известна утеха. Тя можеше да издържи на глад, жажда, общи физически несгоди, но вероятността за изнасилване я ужасяваше.
Когато сприхавият й пазач дойде една нощ, за да я отведе, като я изправи безцеремонно на крака по типичния си начин, тя помисли, че този път късметът й действително я беше напуснал и беше отлетял просто като шепа фини стърготини. Тя се забори отчаяно, въпреки че през цялото време знаеше, че няма никакви изгледи за успех и накрая арабинът я удари през лицето с опакото на ръката си. Ударът беше толкова силен, че припадна.
Дойде на себе си — не знаеше дали бяха изминали няколко минути или няколко часа, нямаше начин да разбере — за да се намери свита и натъпкана в нещо, което й приличаше на чувал от грубо зебло. През нишките на платното можеше да се вижда и тя успя да различи неясните очертания на няколко мъже.
Те се смееха, погълнати от игра на карти и Шарлот фактически се присви от спазмите на обзелата я ярост. Започна да им крещи, че всички те са зверове, но откри, че устата й все още беше запушена. Секунда по-късно очите й се разшириха от внезапното прозрение, че в този рехав чувал от зебло беше напъхана гола.
Хазартът продължи, а Шарлот задряма, отвори очи, после отново задряма. Накрая усети как някакъв мъж вдигна чувала й и го провеси през рамо, сякаш беше пълен с трици за храна на пилетата. Тя се опита да се възпротиви, но това само накара оня, който я носеше, да се разсмее гръмогласно.
— С боен дух е, ясно — каза един глас на неподправен американски английски. — Рахим няма да се зарадва, когато разбере, че сте я проиграли на покер, но пък тя може да подобри малко настроението на моя капитан. Той се мръщи вече почти четири дни.
Американец, помисли Шарлот и почти припадна от облекчение. Сега щеше да може да обясни какво се беше случило, да си осигури билет за пътуване до дома в Съединените щати и да заживее нормален, благословен живот…
След продължително раздрусване Шарлот чу силно почукване. Отново усети под себе си клатушкането на кораб.