Айзък Азимов
Улей „Н“
Всички пътници бяха събрани в салона. Полковник Антъни Уиндъм дори оттам долавяше хода на битката. Нямаше го вече онова друсане, настъпи за малко тишина, което означаваше, че космическите кораби продължават боя от астрономическо разстояние. Водеха дуел с енергийни заряди и мощни силови полета за защита.
Уиндъм знаеше, че може да има само един край. Техният земен кораб бе чисто и просто един въоръжен търговец. А вражеският кораб от Хлоро, доколкото успя да го зърне миг преди екипажът да го помете от палубата, явно бе лековъоръжен патрул.
След по-малко от половин час се появиха и онези силни, но краткотрайни сътресения. Той ги очакваше. Пътниците започваха да се люшкат напред-назад, когато корабът се издигаше и завърташе като океански лайнер по време на буря. Но космическото пространство си оставаше все така спокойно и тихо. Причинителят на сътресенията бе техният пилот, който предизвикваше изхвърлянето на отчаяни парни струи през парните дюзи. Надяваше се грохотът и страховитите превъртания да отпратят вражеския кораб. Тази негова реакция можеше да означава само, че се е случило непоправимото — защитният екран на земния кораб е бил пробит и отсега нататък пилотът няма да смее да влиза в директен бой.
Полковник Уиндъм въртеше в ръце алуминиевия си бастун с надеждата да се успокои. Мислеше си, че е вече старец, че животът му премина в запасната войска, а той така и не видя истинско сражение. И ето сега около него кипеше бой, но той бе стар, дебел, хромав и нямаше нито един войник.
Онези чудовища от Хлоро щяха много скоро да се качат на кораба. Такъв бе обичаят им по време на битка. Щеше да им бъде трудно в космическите костюми, щяха да жертват много от своите, но искаха непременно да завладеят земния кораб. Уиндъм огледа пътниците, преценявайки възможностите им. „Де да бяха въоръжени и да можех да ги поведа…“ — споходи го за миг една лелеяна мисъл, която той веднага отхвърли.
Портър явно се бе паникьосал, а младото момче Льоблан едва ли се чувстваше по-добре. Братята Полиоркитис — по дяволите, все не успяваше да ги различи един от друг — седяха свити в един ъгъл и си говореха тихо. Мулен бе нещо друго. Той седеше съвсем изправен, а по лицето му нямаше и следа от страх или от каквото и да е друго чувство. Но ръстът на този мъж не надвишаваше метър и петдесет, пък и без съмнение той през целия си живот не бе държал никакво оръжие. Нищо не би могъл да направи.
Ето го и Стюарт, с познатата полуусмихната физиономия, която сякаш бе замразена още от появата си за вечни времена. Освен това всяка негова дума бе пропита със сарказъм. Уиндъм го огледа хубаво. Онзи седеше спокоен и разресваше назад с мъртвешки бели пръсти русата си коса. Но с тези изкуствени ръце той така или иначе нямаше да свърши нищо.
Полковникът усети разтърсващите вибрации от скачването между двата кораба. След пет минути по коридорите се понесе шум от схватки. Единият от братята Полиоркитис закрещя и се втурна към вратата. Другият извика: „Аристидис! Спри!“ — и се спусна след него.
Но всичко стана невероятно бързо. Аристидис се озова в коридора и хукна обезумял от паника. Тогава един карбонизатор пламна светкавично и жертвата дори не успя да извика. Уиндъм се отдръпна от прага ужасен от вида на овъглената фигура. Останките на Аристидис. Странно… цял живот изкара в униформа, а никога досега не бе виждал насилствена смърт на човек.
Нужни бяха общите усилия на всички останали, за да отведат другия брат навътре в помещението, защото той се съпротивляваше с все сили.
Шумът от схватките заглъхна.
— Край — обади се Стюарт. — Сега ще доведат на борда професионален екипаж от двама хлороанци и ще ни откарат на някоя от техните планети. Ние без съмнение сме военопленници.
— Само двама хлороанци ли ще има на борда? — удиви се Уиндъм.
— Такъв е обичаят им — каза Стюарт. — Защо питате, полковник? Мислите да оглавите смело нападение, за да си върнем кораба?
— Просто искам да разбера, дяволите го взели — изчерви се полковникът. И не успя да добие гордия си вид, нито авторитетния си тон. Остана си в образа на един стар човек с недъгав крак: „Стюарт навярно е прав. Той е живял сред хлороанците и познава обичаите им.“
Джон Стюарт още от самото начало се кълнеше, че хлороанците са джентълмени. Изминаха двайсет и четири часа от затворничеството на земляните и той повтори думите си, като свиваше пръстите на ръцете си и наблюдаваше бръчиците по меката артиплазма.
Забавляваше го нарастващото неприятно усещане, което завладяваше останалите пътници, гледайки неговите движения. Всички хора са създадени по подобие на балоните — надути, надути, непременно някой трябва да ги бодне и да им изкара въздуха. При това си имат ръце от същия материал като на телата им.