— Човече мили, работата не е там. — Уиндъм започна да кашля неудържимо. — Трябва да има някакъв начин да спасим кораба за благото на Земята, без да губим живота си, нали?
— Добре. Кажете го.
— Хайде всички да помислим. Сега на борда има само двама хлороанци. Ако един от нас се прокрадне до тях и…
— Как? Останалата част от кораба е изпълнена с хлор. Ще трябва да сме със скафандри. Гравитацията в помещенията, където се намират чужденците, е по-голяма, според нивото й на планетата Хлоро. Така който и да се заеме с тази задача, ще вдига много шум, ще се удрят метал с метал, придвижването ще е бавно и трудно. Той би могъл да се промъкне близо до тях, разбира се… но като скункс по посока на вятъра.
— Тогава зарязваме всички това — гласът на Портър трепереше. — Слушайте, Уиндъм. Да ги нямаме никакви такива разрушавания на кораба. Моят живот си ми е мил. Ако се решите да правите такива работи, ще извикам хлороанците. Говоря сериозно.
— И така — намеси се Стюарт, — ето го герой номер едно.
— Аз искам да се върна на Земята, но аз… — измънка Льоблан, но не можа да довърши фразата си, защото Мулен го прекъсна:
— Не мисля, че изгледите да разрушим кораба са добри, освен ако… — но и неговата мисъл остана наполовина.
— Герои номер две и три. Ами ти, Полиоркитис? Ти ще имаш щастието да убиеш двама хлороанци.
— Аз искам да ги убия с голи ръце — изръмжа фермерът и сви ръце в тежки юмруци. — Като стигнем тяхната планета, ще ги убивам с дузини.
— Това е хубаво и засега безопасно обещание. Какво ще кажете Вие, полковник? Не искате ли да крачите с мен към смъртта и славата?
— Вашето поведение е крайно цинично и непристойно, Стюарт. Очевидно е, че щом останалите не желаят, планът Ви ще се провали.
— Освен ако не го осъществя сам.
— Няма да го правите, чувате ли ме? — прозвуча незабавно гласът на Портър.
— Дяволски сте прав, няма — съгласи се спокойно Стюарт. — Нямам претенциите да съм герой. Аз съм само един обикновен патриот. И неудържимо искам да се отправя към коя да е планета, на която ме откарат, за да изчакам там края на войната.
— Все пак има един начин да изненадаме хлороанците — изрече Мулен замислен.
Ако не беше Полиоркитис, думите му щяха да останат незабелязани. Но онзи насочи набития си показалец с почернял нокът към него и се изсмя грубо:
— Господин Счетоводител! Господин Счетоводител има също толкова голяма уста като на проклетия зелен шпионин, Стюарт. Добре, господин Счетоводител, продължавайте. И Вие умеете да държите големи речи. Хайде сега дайте воля на думите да се търкалят и да дрънчат като празни варели — после се обърна към Стюарт и повтори злобно. — Празен варел! Безрък, празен варел. За нищо не го бива, освен да дрънка.
Тихият глас на Мулен не можеше да бъде чут от ревовете на Полиоркитис, затова той го изчака да млъкне и се обърна направо към Стюарт:
— Има възможност да съумеем да се доберем до тях отвън. Този салон има улей-н, сигурен съм.
— Какво е това „улей-н“? — запита Льоблан.
— Ами… — понечи да обясни Мулен, но замълча объркан.
— Това е евфемизъм, момчето ми — поясни насмешливо Стюарт. — Пълното название е „улей на мъртвите“. За него не се говори, но всички основни помещения на корабите имат по един такъв улей. Той представлява малка херметично затворена тръба, по която спускат труповете. Погребение в Космоса. Прочувствена церемония, наведени глави, капитанът реди цветисти слова от типа на онези, които Полиоркитис не обича.
— Да използваме такова нещо, за да излезем от кораба? — лицето на Льоблан се изкриви от неприятна гримаса.
— А защо не? Суеверен ли си?… Давайте нататък, Мулен.
Дребният мъж бе изчакал търпеливо и продължи:
— Озове ли се навън, човек може да се върне през парните дюзи. Осъществимо е… с малко повече късмет. А после да се окаже неочаквано в командната зала.
— Как се досетихте? — изгледа го Стюарт с любопитство. — Какво разбирате Вие от парни дюзи?
— Искате да кажете, след като съм в предприятие за картонени кутии. Ами… — Мулен прочисти гърлото си и по лицето му изби руменина. Затова той изчака миг-два и поде наново с равна, безцветна интонация. — Моята компания, която произвежда луксозни и обикновени картонени кутии, преди няколко години внедри линия за космически бонбониери, предназначени за юноши. Те бяха проектирани така, че вътре имаха малки резервоари, които се спукваха при издърпването на едно шнурче. После от нещо като дюзи започваха да излизат струйки въздух под налягане. А кутията се носеше из въздуха и пръскаше бонбони. Според тогавашните проучвания на пазара се смяташе, че тези бонбониери-космически кораби ще допаднат на юношите, ще им бъде забавно да се боричкат за бонбоните.