Но на практика изделието се провали напълно. Корабът чупеше чинии и понякога удряше децата по очите. Дори още по-лошо ставаше — децата не се боричкаха, те се биеха за бонбоните. По-голям провал не сме имали. Загубихме хиляди.
Но докато специалистите проектираха кутиите, целият ни персонал бе изключително заинтригуван. Беше като игра, доста вредна за производителността на труда и за дисциплината. За кратко време всички станахме специалисти по парни дюзи. Аз прочетох огромен куп книги за конструирането на космическите кораби. Обаче през свободното си време, не по време на работа.
Стюарт бе заинтригуван:
— Знаете ли, идеята е като за видеофилм, но може и да свърши работа, ако си намерим някой герой за нея. Имаме ли такъв?
— А какво ще кажеш за себе си? — възмути се Портър. — Заливаш ни със своите евтини остроумия. Не забелязвам, обаче, ти да изявиш желание за нещо.
— Така е, защото не съм герой, Портър. Признавам си. Моята цел е да остана жив. А това няма да стане като се катеря по парните дюзи. Но вие останалите сте благородни патриоти. Полковникът така казва. Ами Вие, полковник? Вие сте старши героят тука.
— Ако бях по-млад, дяволите го взели, и ако Вие имахте истински ръце, щях да си направя удоволствие здравата да ви набия.
— Не се съмнявам, но това не е отговор.
— Знаете много добре, че на моята възраст и в такова състояние, кракът ми… — полковникът потърка с длан вдървеното си коляно — аз не съм годен за неща от този род, колкото и да ми се иска.
— А, да — възкликна Стюарт, — аз пък съм сакат в ръцете, както казва Полиоркитис. Това ни спасява. И какви злощастни деформации имат останалите от нас?
— Хей — изкрещя Портър, — искам да зная за какво е всичко това. Как може някой да се спусне по парните дюзи? Ами ако хлороанците решат да ги използват докато някой от нас е вътре?
— Какво пък, Портър, спортното щастие не е за пренебрегване. Толкова е вълнуващо.
— Но той ще се свари като рак в черупката си!
— Хубав образ, но не е точен. Парата преминава оттам за около две секунди. Изолацията на космическия костюм може да издържи такова натоварване. Освен това струята излиза със скорост няколкостотин километра в секунда, така че ще ви издуха доста надалеч от кораба преди да успеете дори да се стоплите. Всъщност тя ще ви избълва далеч в Космоса, на няколко мили от кораба. След това ще сте в пълна безопасност от хлороанците. Разбира се, няма да можете да се върнете на кораба.
— Няма да ме уплашиш нито за миг, Стюарт — от Портър се лееше пот.
— Така ли? Значи приемаш да отидеш? Сигурен ли си, че преценяваш добре какво е да те изстрелят в Космоса? Там си съвсем сам, както знаеш, наистина съвсем сам. Парната струя навярно ще те върти или ще те подмята доста бързичко. Но ти няма да усещаш. Ти ще си като вцепенен. Около теб отново и отново ще кръжат звезди. Никога няма да спрат. Няма и да забавят движението си. После твоят нагревател ще се повреди, кислородът ти ще свърши и ти бавно, бавно ще умреш. Ще имаш цяла безбрежност от време, за да си мислиш. А, ако бързаш, можеш да отвориш скафандъра си. Няма да е приятно. Виждал съм лицата на мъже, чиито костюми случайно са били увредени, ужасно е. Но така ще е по-бързо. После…
Портър се обърна и се отдалечи с несигурна походка.
— Още един провал — заяви безгрижно Стюарт. — Какъв акт на героизъм от този човек. Той все пак е готов да се подложи на ударите на онзи, който предлага най-висока цена. Но всъщност предложение още няма.
— Продължавай, продължавай да говориш, господин Голяма уста — извиси се дрезгавият глас на Полиоркитис. — Дрънкаш празния си варел. Скоро ще ти разбием зъбите с някой друг шут. Има едно момче, което с огромно желание ще го направи, а, господин Портър?
Погледът на Портър потвърждаваше подмятанията на Полиоркитис, но гласът му не се чу.
— Тогава какво ще кажеш за себе си, Полиоркитис? — Стюарт искаше да изреди всичките. — Ти си смелчага, можеш да се бориш само с две голи ръце. Искаш ли да ти помогна да си облечеш космическия костюм?
— Аз ще те помоля, ако ми трябва помощ.
— Ами ти, Льоблан?
Младежът се отдръпна рязко.
— Не и за да се завърнеш при Маргарет ли?
— Мулен?
— Ами… аз ще опитам.
— Вие какво ще направите?
— Казах, че ще опитам. В края на краищата идеята е моя.
— Сериозно ли говорите? — Стюарт изглеждаше като нокаутиран. — Защо?
— Защото никой друг няма да го направи.
— Но това не е основание. Особено за Вас.
Мулен присви безразлично рамене.
Зад гърба на Стюарт издрънча консерва и Уиндъм се спусна към тях:
— Наистина ли имате намерение да отидете, Мулен?
— Да, полковник.
— В такъв случай, дяволите го взели, позволете ми да Ви стисна ръката. Харесвате ми. Вие сте… за бога, Вие сте истински жител на Земята. Направете го и независимо дали ще победите или ще загинете геройски, аз ще разнасям славата Ви.
Мулен издърпа непохватно ръката си от здравата, разтърсваща хватка на другия.
А Стюарт остана изумен на мястото си. Бе изпаднал в доста необичайно за него състояние. Всъщност в онова състояние, което най-малко би могло да споходи точно него.
Стюарт бе загубил ума и дума.