Зад гърба на Стюарт издрънча консерва и Уиндъм се спусна към тях:
— Наистина ли имате намерение да отидете, Мулен?
— Да, полковник.
— В такъв случай, дяволите го взели, позволете ми да Ви стисна ръката. Харесвате ми. Вие сте… за бога, Вие сте истински жител на Земята. Направете го и независимо дали ще победите или ще загинете геройски, аз ще разнасям славата Ви.
Мулен издърпа непохватно ръката си от здравата, разтърсваща хватка на другия.
А Стюарт остана изумен на мястото си. Бе изпаднал в доста необичайно за него състояние. Всъщност в онова състояние, което най-малко би могло да споходи точно него.
Стюарт бе загубил ума и дума.
Сега напрежението доби друг характер. Мрачното, потиснато настроение и разочарованието се бяха поразсеяли, за да отстъпят пред възбудата от тайната операция. Дори Полиоркитис опипваше космическите костюми и коментираше лаконично с дрезгавата си интонация кой според него е за предпочитане.
Мулен се изправи пред куп проблеми. Космическият костюм му бе доста хлабав, дори висеше, макар че го затегнаха до краен предел. Оставаше само да му сложат шлема и той преви шия под него. Стюарт го държеше с усилие. Артиплазмените му ръце не издържаха на тежестта.
— Добре е да си почешете носа, ако ви сърби, защото сега имате последна възможност да го направите, за известно време.
Не добави: „Може би завинаги“, но си го помисли.
— Мисля, че ще е добре да имам и резервна кислородна бутилка — предложи Мулен спокойно.
— Съвършено вярно.
— С контролен вентил.
— Зная какво имате предвид — кимна Стюарт разбиращо. — Ако струята Ви изстреля прекалено надалеч, можете да направите опит да се изстреляте обратно с помощта на резервната кислородна бутилка. Да я използвате като реактивен двигател.
Закрепиха шлема и закачиха резервната кислородна бутилка на кръста на Мулен. Полиоркитис и Льоблан го повдигнаха до зеещия отвор на улей-н. Тъмната му паст зееше зловещо черна, металната обшивка от вътрешната страна бе боядисана в траурен цвят. На Стюарт му се струваше, че усеща отвътре мъртвешкия мирис на застоял въздух. Но знаеше, че си въобразява.
Когато Мулен потъна до кръста в улея, Стюарт го спря и почука по шлема на дребния човек:
— Чувате ли ме?
Мулен кимна в знак на потвърждение.
— Притокът на кислород добър ли е? Някакви неприятности?
Мулен вдигна ръка, за да го успокои.
— Тогава помнете, не използвайте радиопредавателя навън. Хлороанците могат да уловят сигнала.
Стюарт отстъпи неохотно. Мускулестите ръце на Полиоркитис спуснаха Мулен. Скоро се разнесе глух удар от стоманени подметки по външната клапа. А вътрешната се затвори с ужасяваща безвъзвратност. Скосените й силиконови уплътнители издадоха тих съскащ звук. Мъжете закрепиха клапата на мястото й.
Стюарт стоеше пред шалтера, който контролираше външната клапа. Той го дръпна и стрелката, която отбелязваше нивото на въздушното налягане в тръбата, падна до нула. Тогава една мъничка червена светлина ги предупреди, че външната клапа е отворена. После светлината угасна, клапата се затвори и стрелката бавно се изкачи отново до предишното си деление от петнайсет единици.
Тогава отвориха вътрешната клапа за втори път и видяха, че улеят е празен.
Пръв заговори Полиоркитис:
— Виж го ти малкото снарядче. Отишъл е! — учудено огледа той останалите. — Такъв дребосък, ама какъв е куражлия!
— Слушайте, добре ще е да се подготвим и ние — каза Стюарт. — Има някаква вероятност хлороанците да са разбрали за отварянето и затварянето на клапите. Ако се окаже така, ще дойдат на проверка. Трябва да прикрием отсъствието на Мулен.
— Как? — запита Уиндъм.
— Те няма да го открият тук и ние ще им кажем, че е в клозета. Хлороанците знаят, че земните жители си имат своите особености. Знаят за нежеланието ни някой да нарушава уединението ни в тоалетната. Дори няма да си направят труда да проверяват. Само да можем да ги задържим…
— Ами ако изчакат или проверят космическите костюми? — запита Портър.
— Да се надяваме, че няма да го направят — присви рамене Стюарт. — И слушай, Полиоркитис, не вдигай никакъв шум, когато чужденците влязат.
— Докато малкият ни приятел е там навън ли? — изсумтя Деметриос. — Ти за какъв ме взимаш? — погледна той незлобливо в очите на Стюарт и почеса енергично рошавата си глава. — Знаеш ли, аз му се присмивах. Смятах го за стара баба. Срамувам се.
Стюарт прочисти нервно гърлото си:
— Виж какво, като си помисля, аз наговорих някои неща, които може би в крайна сметка не бяха чак толкова смешни. Искам да кажа, че съжалявам, ако е така.
Той се обърна мрачно и се упъти към койката си. Зад гърба му прозвучаха стъпки. После някой го дръпна за ръкава. Обърна се. Беше Льоблан.