— Аз все си мисля, че господин Мулен е стар човек — прошепна момчето.
— Е, не е хлапе. Мисля, че е на четиридесет и пет или петдесет.
— Смятате ли, господин Стюарт, че вместо него трябваше да отида аз? Аз съм най-младият тук. Не мога да понеса мисълта, че оставих един стар човек да отиде на мое място. Чувствам се по-черен и от дявола.
— Зная. Ако умре, ще бъде много лошо.
— Но той отиде по свое желание. Ние не го принуждавахме, нали?
— Не се опитвай да избягаш от отговорността, Льоблан. Няма да се почувстваш по-добре. Всеки от нас има много по-голямо основание от него да поеме такъв риск — Стюарт седна мълчаливо и се замисли.
Мулен усети, че опората под краката му изчезна. Стените около него започнаха да се плъзгат бързо, прекалено бързо. Знаеше, че силната струя въздух го отнася и като обезумял заби крака и ръце в стените на улея, за да намали скоростта. Телата на мъртъвците сигурно трябва да бъдат изхвърляни надалеч от корабите, но той не бе труп… засега.
Краката му се озоваха навън и се разтвориха. Чу звука от прилепването на едната от металните си боти към корпуса на кораба. При това точно в мига, когато останалата част от тялото му изхвръкна навън като коркова тапа под силно налягане. Олюля се опасно край ръба на дупката… изведнъж положението на тялото му се промени и сега тя бе под него… успя да отстъпи и капакът на улея се затвори автоматично, прилепна отново към корпуса.
Обзе го чувство за нереалност. Сигурно това не е той. Не е онзи, който стои отвън, в открития космос, опрян на корпуса на кораба. Не е Рандолф Ф. Мулен. Толкова малко хора могат да заявят, че са го правили, дори и онези, които кръстосват непрекъснато космическото пространство.
Едва сега до съзнанието му постепенно започнаха да пристигат все по-чести сигнали за болка. Мощното изстрелване, веднага след което единият му крак остана прилепнал към корпуса на кораба, го бяха превили почти на две. Опита се предпазливо да се раздвижи и установи, че движенията му са тромави, почти невъзможно му бе да ги контролира. Помисли си, че няма нищо счупено, макар мускулите от лявата му страна да бяха разтегнати много лошо.
После дойде на себе си и забеляза, че мъничките лампи на костюма върху китките му светят. Всъщност благодарение на тяхната светлина той можа да се вгледа в тъмната паст на улей-н. Изведнъж го стресна нервната мисъл, че отвътре хлороанците могат да видят движещите се светли точици край корпуса на кораба. Щракна ключето върху нагръдната плоча на костюма и светлините угаснаха.
Мулен не бе си представял, че макар и стъпил върху корпуса на кораба, няма да може да го вижда. Навред бе тъмно. Тъма и над него, и под него… Имаше и звезди, светеха като ярки точици. И нищо повече. Никъде нищо повече. Под краката му нямаше и звезди… дори краката му ги нямаше.
Вдигна глава, за да погледа звездите, но му се зави свят. Те се движеха бавно. По-скоро стояха неподвижни, а корабът се въртеше, но той не можеше да го каже на очите си. Според тях се движеха звездите. Очите му ги следваха… надолу и покрай кораба. А от другата страна се появяваха нови звезди. Корабът бе черният хоризонт, на който нямаше нито една звезда.
Нито една звезда ли? Не, имаше една, почти в краката му. За малко да я докосне, когато осъзна, че това е само светещо отражение върху огледалната повърхност на метала. Движеха се с хиляди мили в час. Звездите. Корабът. Той. Но скоростта тук не означаваше нищо. За неговите сетива имаше само тишина и тъмнина, както и онова бавно въртене на звездите. Погледът му следеше въртенето…
Шлемът му се удари в корпуса на кораба и звънна тихо като камбанка. Тогава Мулен започна панически да опипва наоколо с плътните си ръкавици, изплетени от силициеви нишки. Наистина краката му бяха все още здраво прилепени към корпуса, но останалата част от тялото му бе извита назад и сгънатите му колене образуваха прав ъгъл. Извън кораба гравитация нямаше. Когато се накланяше назад, нищо не притегляше горната половина на тялото му надолу и не казваше на ставите, че се огъват. Тялото му застиваше в такава поза, в каквато го оставяше.
Отблъсна се силно от корпуса, а тялото му се стрелна нагоре и отказа да се задържи. Тогава падна напред.
Опита втори път, по-бавно, като балансираше с двете си ръце по корпуса, докато успя да клекне без да се клати. После много бавно се изправи. Право нагоре, с разперени ръце, за да пази равновесие.
Изправи се, но усещаше, че му се повдига и му се вие свят.
Огледа се. Господи, къде ли са тези дюзи? Не можеше да ги види. Те бяха черно върху черно, нищо върху нищо.