Включи бързо светлините на китките си. В космическото пространство нямаше лъчи, виждаха се само елипсовидни, ярко изразени точици върху синя стомана, която отразяваше светлината.
Раздвижи ръцете си и тялото му леко се залюля в обратна посока — действие и противодействие. Пред него изникна видението на дюза с гладки овални стени.
Опита се да се придвижи към нея. Кракът му бе здраво прикрепен за корпуса. Дръпна го нагоре, а той сякаш се измъкна от някакви плаващи пясъци. Пет сантиметра нагоре и той бе почти свободен, десет сантиметра нагоре и кракът му за малко да отлети.
Мулен пъшкаше от усилията. Всяка стъпка бе болезнена. Сухожилията на коленете му пукаха и от двете му страни сякаш се забиваха ножове.
Беше се изпотил и спря, за да може потта да изсъхне. Не биваше да допуска изпотяването и на шлема. Включи мъничките лампи на китките си. Парният цилиндър се намираше точно пред него.
Корабът имаше четири цилиндъра, на интервали от по деветдесет градуса. Те бяха „фината настройка“ за курса на кораба. Основния курс поддържаха мощни тласкачи отпред и отзад, които фиксираха крайната скорост чрез ускоряваща и забавяща се сила и хиператоми. На тях бе поверена грижата за Скоковете в пространството.
Но понякога посоката на полета трябваше леко да се коригира. Тогава започваха да действат парните дюзи. Поединично те движеха кораба нагоре, надолу, наляво и надясно. А по двойки, при подходящо ниво на налягането, можеха да го завъртят във всяка посока.
Устройството останало недокоснато през вековете, нямало нужда от усъвършенстване. Сега реакторът загряваше затворената в контейнер вода, докато се превърне в пара за по-малко от секунда. Загряваше я до температура, при която тя би трябвало да се разпадне на кислород и водород, а след това и на електрони и на йони. Може би наистина се разпадаше. Никой никога не си бе направил труда да провери, защото устройството работеше.
В критичен момент един жигльор се отдръпваше и парата бясно изхвърчаше с краткотраен, но страховит взрив. Тогава корабът неизменно и величествено се насочваше в обратна посока, завъртайки се около центъра на тежестта си. Когато достигаше необходимия ъгъл, започваше да действа равностоен и противоположен взрив, в резултат на който въртенето се прекратяваше. Корабът продължаваше да се движи с първоначалната си скорост, но в нова посока.
Мулен се довлече до ръба на парния цилиндър. Представяше си каква картинка представлява той, Рандолф Ф. Мулен — мъничка точица, която се олюляваше на самия ръб на една установка. Тя от своя страна се показваше от един овоид, цепещ космическото пространство със скорост шестнадесет хиляди километра в час.
Но нямаше въздушна струя, а и магнитните подметки го държаха по-здраво, отколкото му се искаше.
Включи светлинките на китките си и се наведе към цилиндъра. Корабът изведнъж се втурна надолу, защото ориентацията му се промени. Посегна да се хване, а всъщност не падаше. В Космоса нямаше горе или долу, освен ако неговият объркан мозък не бе решил да си избере някаква посока за горе или долу.
Цилиндърът бе точно толкова широк, колкото вътре да мине един човек при необходимост от ремонт. Светлината попадна върху скобите, които служеха за стълбички и се намираха почти право срещу него. Въздъхна облекчено, издиша толкова въздух, колкото успя да събере в дробовете си. Някои кораби нямаха такива скоби. Отправи се към тях, а корабът като че ли всеки момент щеше да му се изплъзне или да се изкриви под него. Вдигна ръка към ръба на цилиндъра, намери опипом първата скоба, отлепи краката си и се спусна вътре.
Възелът в стомаха му, който се появи още в самото начало, отново започна да се гърчи. Ако сега трябваше да предприемат някаква маневра, ако парата трябваше да изсвисти точно сега…
Той нямаше да я чуе, нямаше и да разбере. И ако в един миг се държеше за първата скоба, а с другата бавно търсеше следващата, в другия миг щеше да е вече в Космоса, сам. А корабът щеше да представлява за него само едно черно, черно нищо, загубено завинаги сред звездите. Навярно около него щяха да кръжат ледените кристали на краткотрайна слава, блестящи на светлината на мъничките лампи върху китките му. Те сигурно щяха да се въртят бавно около него, привлечени от масата му, като безкрайно малки планети, около някакво абсурдно дребно слънце.
Започна отново да се поти, усещаше и жажда. Той я изхвърли от съзнанието си. Нямаше да има нищо за пиене, докато бе с този костюм. Виж като го свали… ако изобщо има това щастие.
Една скоба нагоре, още една и още една. Колко ли са? Ръката му се хлъзна и той се втренчи с невярващи очи в бляскавата повърхност.