Лед?
А защо не? Парата, която бе неописуемо гореща, попадаше върху метала, чиято температура се държеше около абсолютната нула. Металът не би могъл да се стопли за някакви части от секундата. Образуваше се чист лед. Скоростта, с която течаха процесите, предотвратяваше разтапянето на цилиндрите и на самия контейнер с вода.
Ръката му стигна до преградата. Включи отново светлинките на китките си. И заби поглед с нарастващ ужас в парния струйник с диаметър един сантиметър. Той изглеждаше напълно безвреден. И така щеше да е винаги до микросекундата, в която…
Около струйника се намираше външният парен шлюз. Той се въртеше около централна главина, прикрепена с пружини откъм космическото пространство и с винтове откъм кораба. Пружините даваха възможност на шлюза да отстъпва под първия силен тласък на парата, преди да преодолее мощната инерция на кораба. Парата проникваше във вътрешна камера и силата на удара й отслабваше, без да се променя енергията като цяло. Но общата енергия след време се разпределяше равномерно, за да предпази корпуса от пробиване.
Мулен се опря здраво на една скоба и натисна външния шлюз, който леко помръдна. Заяждаше, не трябваше да действа с все сила, а само леко да натиска, колкото да захване винта. Усети, че захапва.
Натисна силно шлюза и го завъртя, в същото време усети, че тялото му се насочва в обратна посока. Нагласи внимателно малкото регулиращо ключе, което освобождаваше пружините. Колко добре си спомняше книгите, които бе чел!
Сега се намираше във вътрешната камера. Тя бе достатъчно широка, за да може и там да се работи при необходимост от ремонт. Вече не можеше да бъде издухан от кораба. Ако сега някой реши да пусне парен заряд, той просто ще го запрати към вътрешния шлюз, така че да стане на пихтия. Бърза смърт, която няма изобщо да усети.
Бавно откачи резервната кислородна бутилка. Между него и контролната зала вече имаше само един вътрешен шлюз. Той се отваряше навън. Парният заряд само щеше да го притиска по-плътно. Той също прилепваше плътно. Нямаше абсолютно никакъв начин да бъде отворен ей така.
Мулен се издигна над шлюза и опря здраво гръб към вътрешната повърхност на камерата. Така му беше трудно да диша. Резервната кислородна бутилка увисна. Той хвана маркуча й, изработен от свръхздрава гума и покрит с метална мрежа, и го залюля, за да го запрати към вътрешния шлюз. Маркучът издрънча от удара. После отново… и отново.
Този шум би трябвало да привлече вниманието на хлороанците. Те би трябвало да проверят какво става.
Не можеше да прецени кога ще стане това. Обикновено първоначално пускат въздух във вътрешната камера, за да се затвори външният шлюз. Но сега той се държеше само на централния си винт. Въздухът щеше да премине покрай него и да се изниже в Космоса.
Мулен продължаваше да удря. Дали хлороанците щяха да погледнат към уреда за измерване на въздуха и да забележат, че стрелката едва помръдва от нулата, или щяха да решат, че камерата се е напълнила със сигурност?
— Час и половина е навън — каза Портър.
— Зная — отвърна Стюарт.
Всичките бяха неспокойни, но напрежението помежду им бе изчезнало. Сякаш всяко трепване на сетивата им бе устремено към корпуса на кораба.
Портър бе притеснен. Неговата философия за живота бе открай време много проста: грижи се за себе си, защото никой друг няма да се погрижи за теб. Тревожеше се, защото виждаше, че тя става нестабилна.
— Допускате ли, че може да са го хванали? — запита той.
— Ако бяха, щяхме да чуем — отвърна Стюарт.
Портър усети, че останалите не проявяват голям интерес към разговора с него. Разбираше ги, не бе успял да спечели уважението им. За миг в съзнанието му бликна порой от самоизвинения. Останалите също бяха изплашени. Човек има право да се страхува. На никого не му се умира. Той поне не бе издивял като Аристидис Полиоркитис. И не плака като Льоблан. Той…
Но имаше един Мулен, там навън върху корпуса.
— Слушайте — извика Портър, — защо го прави той? — Всички извърнаха глави към него, погледнаха го, но не го разбираха. На Портър не му пукаше. Интересуваше го дотолкова, доколкото да разбере. — Аз искам да зная защо Мулен рискува живота си.
— Човекът е патриот… — поде речта си Уиндъм.
— Не, нищо подобно! — Портър почти бе обзет от истерия. — Този приятел дребосък не изпитва никакви чувства. Той е натъпкан с доводи и аз искам да зная какви са тези доводи, защото… — мисълта му остана недовършена.
Можеше ли той да си признае, че щом тези доводи бяха от значение за един дребен на ръст счетоводител на средна възраст, те биха имали дори още по-голямо значение за самия него?