— Той е един храбър дребосък — нададе глас Полиоркитис.
Портър се изправи:
— Слушайте, Мулен може и да е закъсал там отвън. Каквото и да прави, може и да няма сили да го завърши сам. Аз… аз искам доброволно да отида да го потърся.
Портър трепереше, докато говореше и очакваше със страх Стюарт да го заклейми със саркастичния си език-камшик. Но онзи го наблюдаваше, навярно удивен, а Портър не смееше да погледне в очите му, за да бъде сигурен.
— Нека му дадем още половин час — проговори кротко Стюарт.
Портър вдигна глава изненадан. Лицето на Стюарт не излъчваше насмешка. То дори бе приятелски настроено. Те всички изглеждаха приятелски настроени.
— А след това?… — запита Портър.
— А след това всеки, който наистина желае, по своя воля ще участва в теглене на жребий със сламки или по някакъв друг, също толкова демократичен начин. Кой освен Портър е доброволец?
Всички вдигнаха ръце, заедно със Стюарт.
Но Портър бе щастлив. Той пръв пожела да отиде доброволец. Нямаше търпение този половин час да мине по-скоро.
Мулен бе неподготвен за такава гледка. Външният шлюз зееше и дългият, тънък, змиевиден врат на един хлороанец бе засмукан. Чужденецът нямаше сили да се пребори с мощната струя въздух.
Бутилката на Мулен отлетя и едва не се откъсна. Само след един безумен миг на вцепеняваща паника, той си я възвърна. Издърпа я над въздушния поток, изчака колкото можа, за да отмине първоначалната му ярост, докато въздухът в командната зала се прочистваше и силно запрати бутилката надолу.
Тя удари мускулестия врат на хлороанеца под прав ъгъл и го пречупи. Мулен се бе превил над шлюза и оставаше изцяло защитен от струята. Той изтегли бутилката и я запрати отново, този път към главата. Ококорените очи се превърнаха в пихтиеста маса. В почти безвъздушното пространство от останките на хлороанеца бликна зелена кръв.
Мулен не смееше да повърне, макар че му се гадеше.
Започна да отстъпва гърбом, извърнал очи, после хвана външния шлюз и го завъртя. Само няколко секунди, колкото пружините в края на винта автоматично да задействат и да захлопнат шлюза. Колкото и малко въздух да бе останал, той притисна шлюза и помпите можеха вече отново да пълнят с въздух командната зала.
Мулен пропълзя над смачкания хлороанец в залата. Тя бе празна.
Когато го разбра, краката му омекнаха и той падна на колене. Изправи се с усилие. Преходът от безтегловност към гравитация го свари напълно неподготвен. Дори и според хлороанската гравитация Мулен носеше върху дребната си фигура петдесет на сто свръхтовар. Но поне тежките метални боти не прилепваха така влудяващо към метала под тях. Подовете и стените в кораба бяха покрити с алуминиева сплав, върху която бе нанесен корк.
Обърна се бавно. Обезглавеният хлороанец лежеше на пода. Само по някоя случайна конвулсия се разбираше, че някога тази развалина е била живо същество. Прекрачи го с отвращение.
Осветлението в залата бе жълтозеленикаво, а причината, естествено, бе в хлорната атмосфера.
Мулен усети внезапен пристъп на удивление и дори неохотно възхищение. Явно хлороанците знаеха как да обработват материалите, за да бъдат неуязвими за окисляващото действие на хлора. Дори картата на Земята, прикрепена за стената, изглеждаше като нова, а лъскавата хартия с пластмасов герб бе сякаш недокосната. Приближи се до нея, привлечен от познатите очертания на континентите…
Но след малко долови с крайчеца на окото си някакво движение. Обърна се толкова бързо, колкото му позволяваше космическият екип. Хлороанецът, когото той смяташе за мъртъв, се изправяше.
Вратът му висеше — някаква пихтиеста маса, но ръцете му шареха около него слепешката. Пипалата около гръдния му кош започнаха да трептят бързо-бързо като безброй змийски езици.
Зеленото същество бе сляпо. Разрушаването на врата го бе лишило от сетивата му. Но мозъкът бе непокътнат, останал на сигурно място в коремната кухина. Затова хлороанецът продължаваше да живее.
Мулен отстъпи, като доста тромаво и безуспешно се опита да стъпва на пръсти, макар и да знаеше, че полуживата твар не може да го чуе. Тя се движеше слепешката, блъсна се в една стена, опипа долната й част и тръгна покрай нея.
Мулен се хвърли отчаяно да намери някакво оръжие, но не откри нищо. Погледна кобура на хлороанеца, но не посмя да посегне към него. Защо не го грабна още в самото начало? Глупак!
Вратата на командната зала се отвори почти безшумно. Мулен се обърна разтреперан.