Другият влезе цял-целеничък. Той застина за миг на прага. Пипалцата на гърдите му бяха неподвижни. Хлороанецът протегна шия напред, ужасните му очи примигнаха първо към човека, а след това и към мъртвия му другар.
После ръката му бързо се стрелна към хълбока.
Мулен реагира също така мълниеносно, без дори да го съзнава — чист рефлекс. Той насочи маркуча на резервната кислородна бутилка към нападателя си и с удар изби вентила й. Не си направи труда да намали налягането. Остави струята да плисне без контрол. От мощния тласък той самият залитна.
Той виждаше кислородната струя, която се диплеше на бледи вълма и заливаше хлорнозеления цвят. Достигна и до хлороанеца, който се държеше за кобура. Но след миг разпери ръце. Малката човка върху безформената му глава зина тревожно, без да издаде нито звук. Зелената твар се олюля и падна в гърчове. После притихна и повече не помръдна. Мулен се приближи и обля тялото му с кислородна струя, сякаш гасеше пожар. После вдигна тежкия си крак, стовари го върху врата на хлороанеца и го размаза.
Обърна се да види какво става с първия. Той лежеше вцепенен. Цялата стая бе побеляла от кислород, достатъчен да убие цяла армия от хлороанци. Бутилката бе вече празна.
Сега Мулен можеше да прекрачи мъртвото тяло и да се запъти към помещението на затворниците.
Реакцията бе започнала. Той хленчеше в безмълвен ужас.
Стюарт бе уморен. Макар и с изкуствени ръце, трябваше да поеме отново управлението на кораба. Два лековъоръжени патрулни кораба от Земята бяха на път към тях. Повече от двайсет и четири часа бе управлявал на практика сам. Премахна хлоропроизвеждащите съоръжения, прикачи отново кислородните, опита се да изчисли курса и изпрати засекретени сигнали — те бяха свършили работа.
Затова малко се подразни, когато вратата на командната зала се отвори. Прекалено уморен беше, за да играе на словесен хандбал. Обърна се и видя, че влиза Мулен.
— За бога, връщайте се обратно в леглото, Мулен! — възкликна той.
— Уморих се да спя, макар преди време да не ми се вярваше, че няма да спя дълго.
— Как сте?
— Целият съм схванат. Особено лявата ми страна — Мулен направи гримаса и неволно се огледа предпазливо.
— Не търсете хлороанци. Изхвърлихме горките дяволи — поклати Стюарт глава. — Жал ми беше за тях. За себе си те са човешки същества, както знаете, а ние сме чужденците. Не че бих предпочел да Ви убият, както разбирате.
— Разбирам.
Стюарт хвърли бърз поглед към дребния човек, който се бе загледал в картата на Земята, и продължи:
— Дължа Ви едно специално и лично извинение, Мулен. Мнението ми за Вас не бе особено добро.
— Това си е Ваше право — отговори Мулен със суховатия си глас. Той бе отново равен, без никаква следа от емоции.
— Не, не е така. Никой няма право да презира друг човек. Такова право се печели само с труд и огромен опит.
— Над това ли разсъждавахте?
— Да. През целия ден. Може би не мога да обяснявам. Всичко е заради тези ръце — той ги вдигна пред себе си и разпери пръсти. — Трудно е да съзнаваш, че другите хора имат свои собствени ръце. Мразех ги заради това. Винаги правех всичко по силите ми, за да откривам и омаловажавам техните мотиви, да посочвам недостатъците им, да излагам на показ глупостта им. Трябваше да правя нещо, което да им доказва, че не си струва да им завиждам.
На Мулен му стана неудобно:
— Не е необходимо да обяснявате всичко това.
— Необходимо е! Необходимо е! — Стюарт се напрегна, за да сложи ред в мислите си и да ги изрази с думи: — От години бях изгубил надежда, че ще мога да открия нещо хубаво в човешките същества. Тогава Вие влязохте в улей-н.
— Най-добре ще е да разберете, че бях подтикван от съвсем практични и егоистични съображения. Не искам да ме възвеличавате като герой.
— И не мисля. Зная, че нищо не бихте направили без причина. Става дума за онова, което Вашата постъпка направи с нас, останалите. Тя превърна една пасмина от лицемери и глупаци в почтени хора. Не като с магия. Та те са били читави през цялото това време. Само че са имали нужда от пример. Вие им го дадохте. Е… и аз съм един от тях. Ще трябва и аз да следвам Вашия пример. През останалата част от живота си.
Мулен извърна глава притеснен. Започна да си оправя ръкавите, които не бяха ни най-малко смачкани, и постави пръст върху картата:
— Аз съм роден в Ричмънд, Вирджиния, знаете ли? Ето тук. Ще отида първо там. Вие откъде сте?
— От Торонто.
— Ето го, тук е. Не е много далеч по картата, нали?
— Бихте ли ми отговорили на един въпрос? — запита Стюарт.
— Стига да мога.
— Защо всъщност излязохте в Космоса?