Мулен присви устни и на свой ред запита:
— Няма ли моята доста прозаична причина да разруши вдъхновяващия ефект?
— Наречете го интелектуално любопитство, ако щете. Всички ние, останалите, имахме толкова явни мотиви. Портър се бе изплашил до смърт от интернирането, Льоблан искаше да се завърне при своята любима, Полиоркитис гореше от нетърпение да убива хлороанци, а Уиндъм е патриот по убеждение. Колкото до мен, аз се смятах за благороден идеалист. И все пак при никого от нас подбудите не бяха достатъчно силни, за да го накарат да се пъхне в космическия костюм и в улей-н. Тогава кое ви накара Вас да го направите, Вас от всички останали хора?
— Защо използвате този израз „от всички хора“?
— Не се обиждайте, но вие изглеждате безчувствен.
— Така ли? — гласът на Мулен не се промени, остана все така равен и тих, но като че ли стана напрегнат. — Въпрос на тренинг, господин Стюарт. И на самодисциплина, а не на същност. Един дребен човек не може да си позволява да демонстрира внушаващи уважение чувства. Има ли нещо по-смешно от човек като мен, изпаднал в ярост? Аз съм висок един метър и петдесет и три сантиметра и половина, тежа петдесет и един килограма, ако ви интересуват точните ми данни. Държа на половината сантиметър и на единия килограм.
Е, според вас мога ли да изглеждам важен? Горд? Да се изпъча в цял ръст, без да предизвикам смях? Къде бих могъл да намеря жена, която да не ме отблъсква с постоянно кикотене? Естествено, наложи ми се да се справям без външни прояви на чувства.
Вие говорите за уродливост. Никой не би забелязал ръцете Ви и не би разбрал, че не са истински, ако не бяхте толкова нетърпелив да разкажете всичко за тях веднага. Смятате ли, че двайсет сантиметра, които не достигат на ръста ми, могат да се скрият? Но това не е първото и в повечето случаи единствено нещо, което хората забелязват в мен.
На Стюарт му се искаше да потъне в земята от срам. Бе нагазил в личния живот на един човек, а не биваше и да надниква там.
— Простете ми.
— За какво?
— Не трябваше да ви насилвам да ми отговорите. Трябваше сам да забележа, че Вие… Вие…
— Какво аз? Правя опит да се самоизтъкна ли? Опитвам се да покажа, че макар тялото ми да е дребно, то съдържа гигантско сърце?
— Не бих се подигравал с това.
— Защо? Тази идея е глупава, а моите разбирания за постъпката ми съвсем не са такива. Какво щях да постигна, ако тайната ми мисъл бе такава? Да ме заведат на Земята, да ме изтъпанчат пред телевизионните камери… като ги разположат ниско, разбира се, за да уловят лицето ми. Или да ме сложат върху стол… и да ме накичат с медали?
— Най-вероятно точно така ще постъпят.
— И каква ще е ползата? Всички ще си кажат: „Я-а-а, какъв е дребосък!“ И после какво? Да казвам на всеки срещнат: „Знаете ли, аз съм оня, когото наградиха за извънредна доблест?“ Колко медала според Вас ще са достатъчни, за да ми добавят двайсет сантиметра и трийсет килограма, господин Стюарт?
— От тази гледна точка разбирам становището Ви.
Мулен заговори малко по-бързо и в думите се усещаше сдържана разгорещеност, която ги затопляше точно до умерена стайна температура.
— Имаше време, в което си мислех, че ще им покажа аз на тях — тайнствените „тях“, които включваха целия свят. Щях да напусна Земята и да завладея световете. Щях да стана един нов и дори още по-дребен Наполеон. Така напуснах Земята и отидох на Арктур. А какво можех да правя на Арктур, което да не бих могъл да върша на Земята? Нищо. Занимавах се с баланси и счетоводни книги. Така че, господин Стюарт, аз отдавна съм приключил със суетата.
— Тогава защо всъщност го направихте?
— Напуснах Земята, когато бях на двайсет и осем и се заселих в Арктурианската система. Оттогава съм там. Сегашното ми пътуване е първата ми отпуска. Смятах да остана шест месеца на Земята. Но хлороанците ни плениха и щяха да ни държат интернирани неизвестно колко време. Но аз не можех… не можех да им позволя да ми попречат да стигна до Земята. Рискът нямаше значение. Аз трябваше да предотвратя тяхната намеса. Чувството ми не беше любов към жена, страх, омраза или някакъв идеализъм. То бе по-силно от всички тях.
Мулен замълча и протегна ръка, сякаш за да погали картата на Земята.
— Господин Стюарт, обземала ли Ви е някога носталгия?