Да вземем например Антъни Уиндъм. Полковник Уиндъм, както той сам се нарича и Стюарт бе склонен да му вярва. Полковник в оставка, който вероятно бе обучавал на някоя селска мера военни части за поддържане на вътрешния ред. Преди четирийсет години. Но явно е бил толкова невзрачен, че не са го призовали на никаква действителна служба дори и при избухването на първата за Земята междузвездна война.
— Дяволски неприятни неща говорите за врага, Стюарт. Не съм сигурен харесва ли ми вашето отношение. — Уиндъм сякаш насила избутваше думите през подрязаните си мустаци. Главата му бе обръсната според сегашните изисквания във войската, но около плешивото му теме отново бе набол посивял чим. Кожата на лицето му бе увиснала. Всичко това заедно с тъничките червени нишки по месестия нос му придаваше доста нескопосен вид. Сякаш го бяха събудили неочаквано рано-рано призори.
— Глупости — реагира Стюарт. — Представете си обратната ситуация. Да предположим, че земен кораб е завзел лайнер на Хлоро. Какво мислите, че ще се случи на цивилните хлороанци на борда?
— Сигурен съм, че земният екипаж ще се съобразява с всички междузвездни правила за военно положение — сопна му се Уиндъм.
— Само дето такива правила не съществуват. Ако ние сложим свой конвоиращ екипаж на някой техен кораб, смятате ли, че ще си направим труда да поддържаме в него хлорна атмосфера заради оцелелите? Или да им позволим да задържат неконтрабандното си имущество, да им позволим да останат в най-удобните помещения и така нататък, и така нататък?
— О, я млъквайте, за бога! — викна Бен Портър. — Ако чуя още веднъж вашето „и така нататък, и така нататък“, ще се побъркам.
— Съжалявам! — отзова се Стюарт, но съвсем не изпитваше такова чувство.
Портър бе напълно объркан. Слабото му лице с клюновиден нос блестеше от пот. Той продължи стръвно да гризе вътрешната страна на бузата си, докато сам не разбра как се ухапа силно и подскочи. После притисна с език ухапаното място, от което придоби още по-комичен вид.
На Стюарт взе да му омръзва играта на дрязги. Уиндъм бе прекалено пихтиеста мишена, а Портър не умееше нищо друго, освен да се самоизмъчва. Останалите не отваряха уста. Деметриос Полиоркитис бе потънал в света на безмълвната душевна скръб. Той със сигурност не бе спал през изминалата нощ. Самият Стюарт бе твърде неспокоен. Събуждаше се често и винаги долавяше от съседната койка жалния шепот на Полиоркитис. Много неща изразяваше този шепот, но през стенанията и молитвения поток от думи се чуваше най-често мъчителното „О, братко мой!“
Сега той седеше вцепенен в койката си и погледът му обхождаше машинално останалите пленници. Очите му бяха зачервени, потънали в широкото, мургаво, небръснато лице. Когато стигнаха до Стюарт, той изведнъж захлупи лицето си в мазолестите длани и започна да се олюлява леко, но не издаде повече нито един звук. Вече всички бяха будни.
Клод Льоблан се опитваше безуспешно да чете писмо. Той бе най-младият от шестимата пътници, току-що завършил колеж. Връщаше се на Земята, за да се ожени. Стюарт го видя тази сутрин тихо да плаче. Розовобялото му лице бе станало на петна, приличаше на дете с разбито от мъка сърце. Имаше светлоруса коса, големи сини очи и пълни устни — почти момичешка хубост. И Стюарт се чудеше кое е това момиче, което му бе обещало да се омъжи за него. Веднъж я видя на снимка. То кой ли на кораба не я видя? Безлично създание, чиято вяла, делнична хубост се размиваше сред образите на огромна армия годеници с едно и също лице. На Стюарт му се струваше, че ако той бе момиче, погледът му щеше да се спре на някого с по-ярко изразена мъжественост.
Така оставаше единствено Рандолф Мулен. Стюарт наистина нямаше ни най-малка представа какво да си мисли за него. Мулен единствен от всички тук бе прекарал най-дълго време в Арктурианските светове. Самият Стюарт, например, бе ходил там само за да изнесе серия от лекции по космическо инженерно строителство в провинциалния институт. Полковник Уиндъм бе ходил на кратка обиколка за опознаване на местните ястия. Портър бе купувал оттам концентрирани зеленчуци за консервното си предприятие на Земята. Братята Полиоркитис бяха направили опит да се заселят на Арктур и да развият там градинарство, но само след два сезона се бяха отказали. И веднага след изгодната разпродажба на имуществото си се бяха върнали на Земята.
Докато Рандолф Мулен бе живял в Арктурианската система седемнайсет години. Как стана така, че пътниците за кратко време научиха толкова много неща един за друг? Доколкото на Стюарт му бе известно, дребничкият мъж почти не говореше. Неизменно вежлив, той винаги даваше път на останалите и целият му речник като че ли се състоеше само от „благодаря“ и „извинявайте“. И все пак мълвата, че той се връща на Земята за пръв път от седемнайсет години, се бе разнесла на кораба.