— И вие ще продадете своята преданост към Земята заради това? — прекъсна го рязко Уиндъм.
— Да продам моята преданост? Вие сте луд. Години наред след нещастния случай аз мразех хлороанците. Аз бях преди това пилот с майсторски клас в Трансгалактическите линии. А сега? Работа на бюро. Или някоя лекция. Трябваше ми много време, за да проумея вината си, да осъзная, че хлороанците постъпиха по единствено приемливия начин — почтено. Те си имат свой кодекс по етика и той е изряден като нашия. Ако не беше глупостта на някои от техните хора… и, боже опази, нашата собствена глупост… ние нямаше да сме във война. И след като всичко това отмине…
Стюарт замълча, защото Полиоркитис изведнъж скочи. Дебелите му пръсти се бяха извили като нокти на хищник, тъмните му очи мятаха искри:
— Не ми харесват твоите приказки, господине.
— И защо?
— Защото приказваш прекалено хубави неща за тия проклети зелени копелета. Хлороанците били добри към тебе, а? Хубаво, но не бяха добри към моя брат. Те го убиха. Мисля, че аз пък ще убия тебе, проклет зелен шпионин.
Деметриос се хвърли върху Стюарт. Някогашният пилот едва успя да вдигне ръце, за да посрещне побеснелия фермер.
— Какво по дяволите… — извика той, хвана едната китка на нападателя си и се опита да го изблъска с рамо, за да попречи на другата му ръка да го хване за гърлото.
Но артиплазмените пръсти поддадоха. Полиоркитис се измъкна почти без никакво усилие.
Междувременно Уиндъм крещеше нещо неразбрано, а Льоблан пищеше:
— Спрете! Спрете!
Единствено дребният Мулен стисна с две ръце откъм гърба фермера за врата. Дърпаше го с всички сили, но Полиоркитис като че ли не усещаше нищо. Мулен увисна на врата на Деметриос и краката му се мятаха ту надясно, ту наляво. Хватката му не отслабваше и от един миг нататък започна да затруднява Полиоркитис дотолкова, че Стюарт скоро се освободи и грабна алуминиевия бастун на Уиндъм.
— Стой настрана, Полиоркитис. — Стюарт едва си поемаше дъх.
Той се опасяваше от ново нападение. Кухият алуминиев бастун съвсем не бе достатъчно тежък, че да разчита на него, но все пак му осигуряваше по-надеждна защита в сравнение със слабите му ръце.
Мулен бе пуснал обезумелия нападател и сега обикаляше край него предпазливо. Дишаше учестено, сакото му бе измачкано.
След миг Деметриос застина на мястото си. Стоеше, навел рошавата си глава. После проговори:
— Няма смисъл. Трябва да убия някой хлороанец. Дръж си езика зад зъбите, Стюарт. Ако той продължи да лае прекалено много, непременно ще пострадаш. Искам да кажа, че наистина ще пострадаш.
Стюарт опря тежко чело о свивката на лакътя си и тикна бастуна в ръцете на Уиндъм. Полковникът го пое с лявата си ръка, а с дясната извади кърпата си и енергично избърса потта от плешивото си теме. След което реши да съобщи на всички мнението си за приключилата схватка:
— Джентълмени, трябва да предотвратяваме навреме такива ситуации. Те подронват авторитета ни. Не бива да забравяме общия си враг. Ние сме земляни и трябва да действаме по подобаващ начин — като господстваща раса на Галактиката. Никой да не е посмял да я унижава пред по-низшите от нас същества.
— Слушам, полковник — прекъсна го уморено Стюарт. — Издекламирайте ни останалата част от речта си утре — а после се обърна към Мулен. — Искам да ви изкажа своята благодарност.
Беше му неудобно да благодари, но трябваше да го направи. Дребничкият счетоводител го изуми до немай къде.
Суховатият глас на Мулен едва надвишаваше по сила шепота:
— Не ми благодарете, господин Стюарт. Логично беше да постъпя така. Ако ни интернират, навярно ще ни трябва преводач, някой, който разбира езика на хлороанците.
Сега вече Стюарт застина от изумление. Това бе прекалено счетоводителско мислене, прекалено логично, прекалено сухо. Изживян неочакван риск и пресметнат до последния цент, предстоящ полезен ход. Приходите и разходите в неговия тефтер бяха балансирани изрядно. Щеше му се Мулен да е скочил в негова защита от… добре де, от какво? От чиста, безкористна почтеност?
Стюарт мислено се изсмя над самия себе си. Той очакваше в хората да заговори идеализмът, отколкото добрите, праволинейни, себични подбуди.
Полиоркитис седеше без да помръдва. Мъката и яростта го разяждаха отвътре като киселина, но той не намираше думи, за да ги излее. Ако беше Стюарт — голямата уста, белоръкия Стюарт, можеше да говори, да говори и навярно щеше да му олекне. Вместо това, трябваше да седи така полумъртъв. Половината от него бе мъртва — той нямаше вече брат, Аристидис го нямаше…