Нещастието го сполетя толкова бързо. Ако можеше да върне времето назад, да предупреди брат си миг по-рано, да сграбчи Аристидис, да го задържи, да го спаси…
Най-много от всички мразеше хлороанците. Преди два месеца не бе и чувал за тях, а сега ги мразеше така силно, че би бил щастлив дори да умре, ако имаше възможност да убие неколцина от тях.
— Какво стана, че започна тази война, а? — запита той, без да вдига глава. Страхуваше се да не би да отговори Стюарт. Мразеше неговия глас. Но се обади Уиндъм, оня плешивия:
— Непосредствената причина, сър, бе спорът около концесиите за мините в системата Уайъндот. Хлороанците посегнаха върху собственост на Земята.
— Място — колкото щеш и за двете раси, полковник! — обади се Стюарт.
Полиоркитис този път вдигна глава и изръмжа. Този Стюарт не можеш да го накараш да мълчи дълго. Отново плямпа, безръкото му кречетало, философства хлоролюбецът.
— Струва ли си да се разпалва война за такова нещо, полковник? — продължи Стюарт. — Нито една от двете раси не е в състояние да използва планетата на другата. Тяхната планета, обвита с хлор, не ни върши работа, а нашата, с атмосферата си от кислород, е безполезна за тях. Хлорът е смъртоносен за нас, а кислородът е смъртоносен за тях. Не е възможно постоянно да сме във война. Нашите раси не са еднакви. Тогава има ли смисъл да се бием само защото и двете страни искат да черпят желязо от едни и същи астероиди без атмосфера? При условие, че в Галактиката има милиони такива места…
— Има го и въпросът за земната чест — не се предаваше Уиндъм.
— Земна тор, а не чест… Как може тази чест в случая да послужи като оправдание за такава абсурдна война? Тя можеше да бъде предотвратена още на ниво преден пост. Да задържим нападателите чрез редица действия, а по-късно да уредим спора с помощта на преговори. Да не говорим, че те биха могли да дойдат и на първо място. Нито ние ще спечелим, нито хлороанците.
Полиоркитис си призна мислено без желание, че е съгласен със Стюарт. Той и Аристидис изобщо не се интересуваха къде копаят желязо Земята или Хлоро.
Струваше ли си Аристидис да умре за това?
Разнесе се звън от малкото предупредително устройство.
Деметриос вдигна буйно глава, после се изправи бавно. Устните му започнаха бавно да се разтеглят в нещо като усмивка, по-скоро злорадство: зад вратата можеше да има само едно нещо. Той зачака, свил напрегнато ръце в юмруци. Стюарт се отправи предпазливо към него. Полиоркитис забеляза движението и се изсмя вътрешно. Нека оня хлороанец влезе и тогава нито Стюарт, нито всичките останали, взети заедно, няма да успеят да го спрат.
Потърпи, Аристидис, само още малко потърпи. Започва отмъщението.
Вратата се отвори и някой влезе. Фигурата бе обгърната в карикатурен, обемист космически костюм.
Някакъв странен, неестествен, но не изцяло неприятен глас заговори:
— Земни жители, моят придружител и аз…
Гласът изведнъж секна, когато Полиоркитис с рев се хвърли върху чужденеца, без да се замисли нито за секунда. Нападението му бе под напора на неуправляем инстинкт. Навел ниско глава, изпънал косматите си ръце и пръсти така, че да удушат жертвата си на мига, той се хвърли напред. Пътьом отхвърли Стюарт настрана и го просна на една от койките преди още другият да има възможност да го спре.
Хлороанецът можеше без излишни усилия да спре нападателя или да се отдръпне. Той не направи нито едното, нито другото, а извади с бързо движение оръжието си, което изстреля тънък розоват лъч и уцели тялото на землянина. Полиоркитис се спъна и се сгромоляса. Тялото му остана в позата, в която го настигна лъчът, сякаш бе поразено от светкавична парализа. Само се катурна на една страна, проснато неподвижно на пода. Но очите му бяха съвсем жизнени и подивели от ярост.
— Наранен е само временно — намери за необходимо да поясни хлороанецът. Чужденецът не изглеждаше обиден от насилието. — Земни жители, моят придружител и аз разбрахме с немалка тревога, че тук има някакви безредици. Имате ли нужда от нещо, което можем да ви осигурим?
Стюарт ядосано масажираше коляното си, което се бе ударило в койката.
— Не, благодаря, хлороанецо — отговори той.
— А сега ме чуйте мен — избълва Уиндъм, — това е дяволско оскърбление! Настояваме да уредите освобождаването ни.
Хлороанецът обърна малката си насекомоподобна глава към дебелия старец. Видът на чужденеца не представляваше приятна гледка за човек, който не е имал възможност да свикне с нея. Хлороанецът бе висок почти колкото земните жители, но горната част на тялото му се състоеше от тънък като стъбло врат и глава, която представляваше чисто и просто една подутина. Отпред по средата й бе разположен тъп триъгълен хобот, а от двете му страни имаше по едно око. Това бе всичко. Нямаше мозъчна кутия, нямаше и мозък. Онова, което изпълняваше функциите на мозък, се намираше на мястото, на което се намира коремът при хората. Главата им служеше за сетивен орган. Скафандърът на чужденеца следваше почти плътно очертанията на главата. Двете очи се различаваха през две прозрачни полусфери от стъкло, които изглеждаха бледозелени от хлорната атмосфера в космическия костюм.