Само дето тази беше първата, истинската опасност, но той не можа да се справи с нея кой знае как. Клод го знаеше и се срамуваше, а му се искаше да е като Стюарт.
Момчето използва за претекст вечерята и се приближи към кумира си:
— Господин Стюарт.
— Как се чувстваш? — вдигна очи към него другият.
— Много по-добре, благодаря — Льоблан усети, че се изчерви. Много лесно си сменяше боята. А усилията му да запази мъжко хладнокръвие само влошаваха нещата. — Ние вечеряме. Реших да ви донеса вашата порция.
Стюарт пое консервата, стандартната космическа дажба, която бе изцяло синтетична, концентрирана, питателна и в крайна сметка незадоволителна. Храната се стопляше автоматически при отварянето на консервата, но при необходимост дори и студена им вършеше работа. Макар че към нея имаше и комбиниран прибор вилица-лъжица, храната бе така приготвена, че можеха да се хранят с ръце, без да се изцапат.
— Чу ли моята малка реч? — запита Стюарт.
— Да, сър. Искам да Ви кажа, че можете да разчитате на мен.
— Добре. Хайде върви да се нахраниш.
— А може ли тук?
— Настанявай се.
Известно време двамата се храниха мълчаливо, докато Льоблан не реши да изрази възхищението си:
— Вие сте толкова уверен в себе си, господин Стюарт! Това усещане трябва да е направо изключително.
— Уверен в себе си ли? Благодаря ти, но твоят самоуверен типаж е ето там.
Льоблан проследи учудено жеста с поглед:
— Господин Мулен? Този дребосък? О, не!
— Ти не смяташ, че е много сигурен в себе си?
Льоблан поклати глава в знак на отрицание и огледа внимателно Стюарт, за да разбере по изражението на лицето му дали не се шегува.
— Онзи там е просто студенокръвен. Той не изпитва нищо. Като малка машина е. Направо ме отблъсква. Вие се различавате от него, господин Стюарт. Вие сте човек, който преживява нещата, но умеете да държите чувствата си под контрол. Иска ми се да съм като Вас.
Без да знае, че двамата го споменават, Мулен се приближи към тях — сякаш привлечен от магнетизма на разговора им. Неговата консерва бе едва докосната. От нея все още се вдигаше тънка струйка пара, когато се настани срещу тях.
— Колко време ще продължи според вас пътуването, господин Стюарт?
— Не мога да кажа, Мулен. Те несъмнено ще се опитват да отбягват познатите търговски трасета и ще правят повече Скокове през хиперпространството от обичайното, за да се освободят от възможни преследвачи. Няма да се учудя, ако се придвижваме около една седмица. Защо питате? Сигурен съм, че имате предвид някоя много практична и логична причина.
— Така си е. Задължително — той изглежда имаше биволска кожа и сарказмът никога не можеше да го докосне. — Дойде ми наум, че би било разумно да разпределим дажбите.
— Имаме достатъчно храна и вода за един месец. Проверих веднага запасите.
— Разбирам. В такъв случай, ще довърша консервата си. — Счетоводителят постъпи точно така, използвайки изящно прибора за хранене. И допираше от време на време кърпичката си до съвършено чистите си устни.
Полиоркитис се изправи на крака след около два часа, макар че малко се олюляваше и изглеждаше като Духа на обесения. Не се опита да се приближи до Стюарт, а заговори от мястото си:
— Ти, вонящ, зелен шпионино, пази се!
— Ти чу добре какво казах преди време, Полиоркитис.
— Чух. Но чух също какво каза за Аристидис. Няма да се занимавам с тебе, защото си въздух под налягане. Ще видиш ти, някой ден ще издухаш прекалено много от него в нечие лице и тогава ще ти го изкарат целия.
— Ще чакам този ден.
Уиндъм закуцука към тях, опирайки се тежко на бастуна си:
— Е, е, вие пък — заговори той шеговито, като се опитваше да прикрие тревогата си, но само я подчертаваше още повече. — Ние всички сме земляни, дявол да го вземе. Не го забравяйте. Нека този светъл лъч ни вдъхновява. Никога да не се подценяваме пред проклетите хлороанци. Трябва да забравим личните обиди и да помним единствено, че сме граждани на Земята, обединени срещу чуждите мерзавци.
Коментарът на Стюарт не би могъл да бъде изписан.
Портър стоеше непосредствено зад Уиндъм. Двамата бяха прекарали цял час в разговор, който явно даваше основание на по-младия да възнегодува:
— Няма кой знае каква полза да се правиш на умник, Стюарт. Послушай полковника. Ние обмислихме сериозно някои неща.
Портър бе успял да отмие част от мазнината по лицето си, намокрил бе косата и я бе сресал към тила. Но не бе успял да премахне малкия тик, който се появяваше на лявата му буза там, където се събираха двете устни, нито пък да направи изгризаните нокти на ръцете си по-привлекателни.