— С никого нищо няма да уреждам — стисна зъби докторът. — Казах вече — поемам цялата отговорност върху себе си. — После продължи като че ли спора със съвестта си. — Кой ми бил дал право да се разпореждам със здравето на пациентите? Като че ли рискът не съпътствува винаги нашата професия. Бих легнал на масата като доброволец — само да се наеме някой да оперира по моя способ.
И все пак Аскол е истински мъж — още веднъж се убеди Дияна. — И в успеха, и в поражението си — силен и непреклонен, отзивчив и жертвоготовен.
— Изключете всички уреди и отведете болния в стаята му. Повикайте ме, когато се съвземе от упойката.
Не, не му отиваше да се държи грубо с подчинените си — реши Дияна и в същия миг я споходи една мисъл.
— Почакайте — обърна се тя към персонала на индикатора, — покажете ми страховата проба.
Аскол бързо вдигна глава. Как не му беше дошло на ум да провери най-важното? Дияна изтича и го целуна.
— Изчезнал е! Целият патологичен подсъзнателен страхов дразнител е изчезнал! Ти успя!
Аскол бе готов също да се усмихне, но отново го обзе съмнение:
— А паметта?
— Ще я възстановим — възбудено заръкомаха Дияна. — Та сега Лирбо е като пеленаче. Мозъкът му е празен и чист. С няколко сеанса на внушение ще попълним всички отдели на съзнанието му. Напълно е възможно — ти знаеш това. И той отново ще бъде пълноценен човек — с нормална, освободена от парализиращия страх на преживяното психика.
Аскол импулсивно прекара ръка по челото си.
— О, това означава отново комисии, срещи, молби, разправии…
— Това означава борба, живот — настояваше Дияна.
За кой ли път той усети колко много я обича. Може би точно сега бе моментът да й направи предложение? Вместо това, сякаш подет от някакъв възторг, Аскол я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.
— Да отидем в компютърния блок. Хрумна ми нещо.
14
Преди десетина години в Съвета на Световната здравна организация обсъждаха смелото предложение на международен лекарски екип. „Най-добрият начин да се изследват функциите на човешкия мозък е те да се програмират в компютър“ — започваше техният доклад, който породи нова теория за действието на най-сложния човешки орган и предизвика истинска революция в неврологията. До този момент учените бяха произвели изкуствени органи, отглеждаха клетки и тъкани извън организма, но никой не бе дръзнал да пресъздаде частица от мозъка в компютър. Самата мисъл да се имитира най-фината органична субстанция изглеждаше еретична.
Задачата наистина бе гигантска. Отначало моделираха два милиона компютърни мозъчни клетки и успяха да пуснат в ход онази част от функциите на малкия мозък, която отговаря за координирането на съзнателните движения. Разбира се, науката вече разполагаше с огромен фактически материал относно електрическата активност на мозъка. Отдавна известен бе и начинът, по който неговите клетки — невроните — общуват една с друга чрез многобройните си деликатни връзки — синапсите. Но мозъкът на човека е изграден от повече от петдесет милиарда клетки. Почти колкото са звездите в Млечния път. И тези клетки се свързват чрез мрежа от милион милиарди междунервни връзки. Какъв труд дори за светкавично действуващите съвременни компютри предстоеше, за да се изчислят всичките възможни варианти на междинните връзки.
Още като стажант Аскол бе привлечен неудържимо от необикновените експерименти с изкуствени аналози на висша нервна дейност и им посвети значителна част от работните си часове. После обзаведе модерна лаборатория с електронни машини — последна дума на техниката — и се зае с процесите в малкия мозък.
Доктор Варо, заедно с помощничката си, влезе в компютърния блок на клиниката и включи един от множеството екрани. Изплува моделът на централен неврон от малкия мозък. Приличаше на микроскопичен храст с многобройни клоноподобни удължения.
Дияна не обичаше да идва често тук, защото съзнаваше, че познанията й по електронно моделиране не бяха особено големи. Разбира се, Аскол я ориентираше, доколкото бе възможно и в тази област. Понякога, след като се бе губил с часове пред електронната машина, той се връщаше, сякаш озарен от някаква нова идея. Но досега никога не бяха говорили конкретно за нея.
— Помниш ли какво ми каза, когато видя за първи път електронния модел на малкия мозък? — обърна се Аскол към Дияна, след като дълго се бяха взирали в екрана на компютъра.
— Че все едно си направил птичка от сламки и любувайки й се, я питаш: „Можеш ли да полетиш?“ И тя полетя, Аскол. Чрез модела си ти доказа теорията за веществото на страха.