— Само че в практиката се провалих — сбърчи вежди докторът. — Но надеждата ми е отново в компютъра. Ти ме предизвика с предложението за сеанси на внушение. За съжаление с тях няма да върнем паметта на нашия пациент. Няма на какво да се опрем. Кората на главния мозък е засегната от лазерния скалпел.
— Е, и какво ще правим тогава?
— Знаеш, че в гените на истинския мозък няма достатъчно информация, която да напътствува всеки неврон накъде точно да се изпращат и откъде да се приемат сигналите. Затова мозъчните клетки се насочват по-скоро по „съседство“, отколкото на определен адрес. Те просто поддържат връзка с най-близките им събратя.
— Как тогава действува мозъкът според теб? — заинтересува се тя.
— До него информацията достига не в резултат на верига от препредавания, каквато е класическата версия, а като сигнал за нервна активност, създадена от множество паралелни разклонения, излъчващи едновременно. Тъй като всеки неврон е малко по-различен от следващия — именно така съм ги моделирал в машината, — той ще споделя собственото си виждане за обекта или събитието. Поради това всяко клетъчно ядро излъчва нервни импулси на своя специфична честота. И точно тези сигнали на предаване създават вътрешната представа, която наричаме мисъл.
Също като сцена на автомобилна катастрофа с много свидетели, помисли си Дияна. Всеки от тях вижда събитието по собствен начин, но инцидентът може да бъде възстановен със задоволителна точност само след наслагването на мненията на всички очевидци.
— Така ли предлагаш да лекуваме Лирбо? — попита тя.
— Не съвсем. Вече съм готов с електронен модел на целия мозък. Заключенията ми са валидни и за него. Само обемът на работата ще бъде значително по-голям.
— Но как според твоята теория ще възродиш едновременно всички впечатления и познания на Лирбо, така че да се възстанови предишното му съзнание?
— Не е необходимо да пресъздаваме целия декор — обясни й Аскол, — а само механизма на смяната му. Основата на предишното познание е заложена подсъзнателно в мозъка, въпреки пълната амнезия. Чрез шок ще се отприщят междинните връзки, които, както казах вече, не е необходимо да бъдат последователни. Иначе би било невъзможно да ги възстановим. По който и път да тръгнат обратно спомените, ще избродират своята мозайка до деня на катастрофата. Ала само дотам. За ужаса от преживянато от Лирбо вече се погрижихме — той си отиде, заедно с премахнато от нас вещество на страха.
— Все пак ще имаме немалко работа. Трябва да изпробваме твоите предположения в компютъра. Дано този път да ни провърви.
Един глас прекъсна разговора им:
— Докторе, търсят ви по спешност от Центъра по космонавтика.
Глава втора
И сърцето има своите бури
1
Сет Ланкони, един от пилотите на екскурзионния ракетоплан по маршрута Земя — Луна и обратно, тази нощ спа много лошо. Разправиите му с Ана Клос напоследък зачестиха. Той предусещаше, че бавно се къса връзката, на която бе заложил всичките си надежди. Мъжете са много по-уязвими при раздялата, стига да са били искрени в чувствата си. И този път не му бе провървяло. Именно затова Ана го изоставяше. Не беше виновен за нищо — вложи всичките си сили да преуспее, но…
Той чуваше стъпките на младата жена в съседната стая. Болезнено се свиваше при всяко хлопване на гардероба. Шумоленето на роклите в куфара го изпълваше с отчаяние — Ана си отиваше и Сет не можеше да я спре по никакъв начин. И друг път се бяха карали сериозно и тя бе напускала дома му, но сега Ланкони бе сигурен — това беше краят.
През открехнатата врата надникна красиво лице, обсипано със ситни лунички. С какъв копнеж бе галил тези червеникави коси и леко мъхестата кожа.
— Ще взема холографския апарат — каза сухо Ана. — Ти ми го подари, нали?
Сет кимна, после стана, облече се набързо и отиде при нея. Гледаше тъпо как се разстилат дрехите й в многобройните отделения на куфарите. Дали все пак да не опита още веднъж да я спре?
— Ана, защо ме съсипваш? — В гласа му имаше молба и обич.
Тя го погледна едва ли не с презрение.
— За да не ме съсипваш ти!
— Нима винаги не съм правил това, което искаш?
— Да не започваме отново — с досада изрече жената. — Не е достатъчно да вършиш само онова, което пожелая. Това дори е обидно за мен. Лошото е, че аз се излъгах в тебе, Ланкони…
Сет потрепера — никога, откакто бяха станали близки, тя не бе се обръщала към него така официално.