— Чаках години, за да направиш нещо голямо. Прощавах ти всеки неуспех. Утешавах се с мисълта, че един ден непременно ще изгрее и твоята звезда. Но този ден не дойде. Затова аз трябва да потърся сполуката другаде, а не да я очаквам до безкрайност в тоя опротивял ми дом.
— Когато пожелаеш, той ще бъде твой.
— О, благодаря! Като си помисля само, че бях готова да се оженя за теб…
— Не смятам, че съм чак толкова лош — Ланкони се стараеше да бъде спокоен, ала вече гневът му го стягаше за гърлото.
— Напротив! — Ана направи подигравателна гримаса. — Ти си чудесен — умен, добър и възпитан. Само че никой освен мене не е оценил досега това, Ланкони.
Ситни капчици пот бяха избили по челото му от усилията да се въздържа.
— Ти не удържа на обещанието си — обвинителната реч продължаваше. — Трети път пропадна на изпитите за експериментални полети по границите на Слънчевата система. Всичките ти колеги се преквалифицираха. Станахме за смях. Най-възрастният, най-опитният от тях да не може да се класира. Аз не съм в състояние да гледам повече хората в очите, разбираш ли?
Ана хлопна с все сила гардероба. „Още малко и вградените в стените климатични датчици ще се повредят“ — помисли си Ланкони.
— Сигурно аз ти преча — смени тона си жената. — Иначе ти си способен, упорит. Но когато сме заедно, нещата не вървят. Тогава?
— Знаеш, че винаги си била единствената ми опора — тъжно изрече Сет.
— О-о, тази история ми е известна — оживи се Ана. — Отхвърлен от семейството, подигран от братята и сестрите. Никаква обич, никаква нежност… Защо, Ланкони? Все пак сигурно е имало защо да не те обичат в къщи?
Колко жестока била жената, за която той бе готов да преобърне света. На Сет му се доплака.
Едно измършавяло, неугледно момченце, което все боледуваше, протягаше ръчички към майка си. Но тя бе потънала в служебни задължения и не усети неговата чувствителност. По-големите му братя и сестри страняха от хилавото си братче и той си мислеше, че в къщи всички го презират, защото е слаб и болнав. Тогава се закле да стане силен мъж като героите от космоса. Само Сет си знаеше какво му бе струвал пътят към Академията по астронавтика. Напусна семейството си, за да не го обезкуражават. Не се срещаше с приятели, защото те не му вярваха. И работеше непосилно да укрепи тялото и духа си.
Завърши с много добър успех Академията и от десет години обикаляше по първия граждански маршрут Земя — Луна. После срещна Ана Клос и тя го запали да стане космонавт-изпитател. Още веднъж впрегна силата на волята си, но тя отказваше повече да му служи. Беше я изхабил. Приемната комисия забеляза отклоненията в психическата му устойчивост и отказа да го прекатегоризира. Ана непрекъснато го насилваше, бе заложила честолюбието си на неговата карта. И когато тя се бе оказала бита, тръгваше да си търси по-удачен партньор в наддаването.
— Защо никога не ми вярват? — пошепна с горчивина Ланкони.
— Не търси причината другаде, освен у себе си. — Ана имаше изключителен слух. — Ти си мекушав и безличен.
— Жалка комедиантка! — закрещя Сет. — Криеш собствената си слабост зад моите неуспехи. Ти никога не си ме обичала, а аз съм бил луд по тебе. Къде е женската ти нежност и топлота? Колко ли усилия ти е коствало да се преструваш? Да, мен ме отхвърлиха, но за това си виновна ти, тщеславно създание. Твоят непостоянен нрав ми създаваше непоносима обстановка. А без спокойствие и радост в къщи не може да се постигне нищо.
Ланкони, целият почервенял от гняв, пристъпваше. Ана страхливо се сви в ъгъла. Изведнъж настъпи тишина.
— Извинявай, не се овладях — Сет бе впил ноктите си в дланите, ако може да заглуши с физическа болка стоновете на сърцето си. — Какво ще стане с тебе сега?
— Ще се оправя някак си — троснато отвърна Ана, като усети, че е отново господарка на положението. — Имам хубава професия. Все още не съм престаряла. Професор Динд от Института по астропалеонтология не е загубил интереса си към мен.
Пак искаше да го уязви, като му припомняше студентските си истории. Знаеше, че я ревнува.
— Ще ми се обадиш ли?
— Не, Ланкони, няма да ти се обадя. Не желая да си спомням за времето, прекарано с един човек, който не е способен на нищо значимо.
Когато входната врата се затръшна зад стройната фигура на жената, която обичаше, Сет искаше да вие след нея. Обзе го мрачно отчаяние. Сред нестройния ход на мислите му се мярна една — следобед трябваше да лети.
2
— Тони, ставай, моето момче! — Възрастната жена се надвеси над издутия електрически юрган, който равномерно се издигаше и спускаше в такт с дишането. — Не се прави на заспал. Време е!