Хората вече бяха попривикнали с космическите професии. Те все още бяха привлекателни за младежите, макар че до известна степен бяха загубили романтичното си очарование от пионерските години в завладяването на пространството. Като всеки юноша, и Тони бе мечтал да се понесе сред звездите. И ето, че най-сетне щеше да зърне Земята от космическите далечини.
Денят бе страшно горещ, а астрономическата пролет в Северното полукълбо едва-що бе настъпила. Слънцето сякаш се бе условило с някого, че ще прогони всичко живо от улиците и ще го натика в хладния уют на сградите. Един час преди старта на космическия кораб пътниците трябваше да се явят в чакалнята. Оттам един по един преминаваха през формалностите около билетите и багажите и заемаха местата си.
Тони и баба му, които живееха далече от космодрума, както става в такива случаи, пристигнаха най-рано. Момчето с любопитство се оглеждаше, но трябваше с разочарование да установи, че сградата и съоръженията с нищо не се отличаваха по външен вид от тези на най-обикновено летище. Разбира се, той не можеше да надникне в централния диспечерски пункт, където сложни навигационни уреди изпращаха и посрещаха ракетопланите, ръководеха полетите им и осигуряваха безопасността на пътниците и екипажите. Зад непрозрачните блестящи стъкла на алуминиевата кула, в които се отразяваше слънцето, туптеше електронно-кибернетичното сърце на космодрума.
Най-интересно му бе при ескалаторите. Те слизаха надолу дълбоко под пистата, за да се издигнат отново непосредствено пред стълбичката на корабите. При лошо време с тях направо се влизаше в салоните на транспортните средства. Шахтата за пренасяне на багажа представляваше един голям отвор, през който чрез сгъстен въздух се придвижваха куфарите, пътните чанти, личните контейнери и всевъзможните принадлежности, от които по необходимост или престараване не се лишаваха повечето от пътниците.
В чакалнята на космодрума подухваше лек ветрец. Климатичната инсталация си знаеше работата, дори когато вътре се напълваше с пътници и изпращачи. На момчето му се искаше час по-скоро да свърши това мъчително очакване и да хвърли поглед отвисоко през илюминаторите. Само че дотогава оставаха безбройно много минути и те с баба му трябваше търпеливо да пият ягодов сок в бюфета.
На Тони му беше мъчно, че Мая не бе дошла да го изпрати на космодрума. Съвсем по друг начин си бе представял той своето отпътуване от Земята. Не, Мая не беше права да му се сърди. Но защо трябваше да се разделят така? Той надви гордостта си и позвъни у тях да се сбогуват, но нея я нямаше. Била излязла много рано сутринта, без да се обади. Дори му се стори, че баща й бе разтревожен от това.
Постепенно чакалнята се изпълваше с народ. На огромния паркинг пред централното хале непрекъснато прииждаха електромобили. До тяхната маса се изправи възрастна жена със смешна сламена шапка.
— Ще ми позволите ли да седна при вас? — любезно попита тя и след като й кимнаха, зае свободното място.
За около една минута цареше тишина, след което бабата на Тони реши, че не е възпитано да мълчи повече и подхвърли най-баналната фраза, каквато се употребява в такива случаи:
— Ужасна горещина!
Предизвиканата събеседника сякаш само чакаше повод да ги залее с порой от думи:
— Да, това е най-горещият април от петдесет години насам. Чух сутринта да съобщават по телевизията. Някои учени дори смятат, че наистина тропиците вече се изместват към по-умерените ширини.
— Тази песен се пееше още когато ние бяхме ученички, ако си спомняте? — изказа своето мнение бабата на Тони.
Смешната шапка внимателно се наведе напред да провери доколко бе обективна оценката за възрастта, която между другото й бяха направили. После, като не видя нищо обидно в сравнението, отново зае първоначалната си величествена поза.
— Да, само че сега науката разполага с много по-съвършени измерителни средства.
На Тони му се струваше, че ще се пръсне от този разговор. И все пак той беше хиляди пъти за предпочитане пред онова, което последва.
— Изпращате ли? — разстла усмивката си баба му.
— Не, ще пътувам — съвсем като в реда на нещата отвърна непознатата събеседничка.
„Така й се пада“ — Тони със злорадство погледна полуотворената от удивление уста на баба си.
— Лекарите намират, че съм здрава и леко ще понеса пътуването — с нескрита гордост заяви жената с шапката.
От другата страна на масата очевидно не й вярваха. Нищо, тя не държеше на това.
— Значи ще пътувате заедно — съвзе се от изненадата бабата на момчето и посочи към него.
— Така ли? Много се радвам. Какво симпатично момченце — и сламената шапка си позволи да го погали по косата, от което му стана страшно неприятно. Не заради докосването, разбира се, а заради покровителственото отношение. — Тогава позволете да ви се представя — продължи с обезоръжаваща усмивка новодошлата. — Казвам се Сола Сегура.