— Извинете, а дали скафандрите са надеждни? — Както можеше да се предполага, най-нетърпелива бе госпожа Сола Сегура.
— Разбира се — повдигна вежди стюардесата, — те са преминали през многобройните изпитания на нашите научно-технически лаборатории. Агенцията не би си позволила да ви предложи нещо непроверено. Ето, вижте — каза тя, приближи се до досадната възрастна дама и наклони скафандъра към нея. — Тук е поставен печатът на качествения компютърен контрол.
Навеждайки се да види щемпела, Сола Сегура забеляза, че от полуотвореното външно джобче на униформата на стюардесата се подава тънка синя книжчица. „Дали да не скрия за малко личното й тефтерче? — мярна се в главата на засегнатата старица. — Нека се поядосва, че го е загубила. После ще й го върна.“ И в същия миг тя усети, че я обладава едно необикновено желание. С разтреперани от възбуда пръсти измъкна незабелязано книжката от джоба й се облегна отново назад. Странно — не изпитваше угризение за постъпката си. Надменната неуслужлива стюардеса заслужаваше такъв номер.
Тони се помъчи да внимава какво обясняваха за скафандрите, но се сети отново за Мая. Дали наистина нямаше да направи някаква глупост, както се заканваше? Момчето знаеше, че от нея всичко може да се очаква. Бе своенравна и упорита. Ева бе склонила глава на рамото на Виктор и съвсем сигурно нищо не чуваше от лекцията. Пътниците бяха нетърпеливи да се пръснат из разните помещения на кораба. Без самите да разбират защо, някакъв атавистичен страх ги тласкаше към развлечение и забрава. Но кой ги заплашваше и с какво? Не знаеха. Единствено натрупаното през вековете подсъзнателно недоверие към летателните средства ги караше да се чувствуват слаби и уязвими на космическия кораб. А най-верният начин да превъзмогнеш своята несигурност е да отвлечеш вниманието си от неприятните мисли с някакво занимание.
— Сега Топси вече е закусил — подръпна Сола Сегура своя спътник, който изобщо не се заинтересува кой е тоя Топси и би дал всичко на света да завърши това досадно пътуване и да научи нещо за Мая.
10
Емил беше много изненадан от позвъняването на Тони. Не можеше да повярва, че Мая не е със своя приятел и няма да отиде да го изпрати на космодрума. Тя беше излязла рано сутринта, без да предупреди никого и ето — вече се смрачаваше, а от нея нямаше и следа. Емил почувствува познатото стягане в областта на слънчевото сплитане. Беше притеснен.
Когато Леда се прибра от Института, заедно с нарастващото си безпокойство, той трябваше да успокоява и нея. А това съвсем не бе лека работа, тъй като в подобни случаи майката е склонна да мисли най-лошото. Всеки изминат час усилваше тяхната тревога. Изведнъж входният компютър подаде сигнал, че отвън ги търсят.
— Така съм се заплеснал, че забравих да ти кажа — скочи и натисна бутона на входния автомат Емил. — Вчера най-после се върна от заточението си Стефан и го поканих у нас.
Леда инстинктивно пооправи прическата си. За първи път щеше да се срещне „на живо“ с най-добрия приятел на мъжа си. В стаята влезе набит, едър мъж със сериозна физиономия. Или може би очилата го правеха да изглежда такъв. Беше видимо поостарял от времето, когато разговаряха преди десетина години по видеотелефона. Тогава все още Стефан Кречет беше на Марс и по-лесно се влизаше във връзка с него. После отиде на Фобос и Деймос, съобщителните линии на които бяха претоварени и се изискваше специално разрешение за частни разговори. Пък и времето винаги поохлаждаше желанието да се общува.
— Вие сте първите хора, които посещавам, откакто се завърнах — усмихна се широко новодошлият и Леда усети колко искрено я прегърна той.
Тримата седнаха и за момент се възцари неловкостта между хора, които прекалено дълго не са се виждали и не знаят откъде да започнат.
— Тук ли е Мая? — попита изведнъж Стефан. — Представям си колко много е пораснала. Виждал съм само холографското й изображение, което ми изпратихте преди… кой знае колко години. Беше съвсем малко момиченце.
— Мая не е в къщи — не успя да прикрие тревогата в гласа си Леда. — Очакваме я всеки момент да се върне.
Стефан изгледа проницателно Леда, после Емил, но замълча. Сетне разговорът се отприщи. Говореха си за работата, за плановете на Стефан за бъдещия му живот на Земята, за някои общи познати. През цялото време обаче домакините не можеха да се отпуснат. Непрекъснато поглеждаха към стенния часовник, вслушваха се в шумовете на улицата, докато накрая гостенинът не издържа.